— Ишан? — провикна се баба ми от вратата на къщата. Хукна към двора, а Ану инстинктивно направи крачка към мен. — Вижте го само! — извика баба, сякаш виждаше великолепно животно за първи път. — Същински бащичко! Висок и красив!
Всъщност Ишан не беше нито едно от тези неща, но ако човек слушаше баба, можеше и да го повярва. Тя беше като опал. Човек никога не можеше да бъде сигурен кои цветове са на самия камък и кои — просто игра на светлината.
— Боговете винаги са били благосклонни към теб, Шиваджи! — продължи тя. — Трима синове и нито една дъщеря!
— Вероятно затова съм толкова привързан към внучките ти — отговори той. — Те са момиченцата, за които винаги съм мечтал, но така и не ми се родиха!
Никога през живота си не съм била по-благодарна на нашия съсед, отколкото в онзи момент.
Но въпреки че баща ми седеше до нея, баба ми изобщо не си направи труда да скрие отвращението си.
— Все му повтарям на Нихал, че достойнството на един дом се определя по наличието на синове в него! Той трябва да си намери втора жена, иначе е обречен да гние тук само с дъщери до края на живота си. Не съм ли права, Шиваджи?
Съседът ми се почувства крайно неловко от този въпрос. Започна да подръпва мустаците си, а синът му сведе очи към земята. Накрая Шиваджи изрече:
— Не е моя работа да казвам какво трябва да прави друг мъж. Ишан, защо не отидеш да погледнеш птичето?
Сестра ми държеше малкия персийски славей в скута си, притиснала го леко към гърдите си, за да го топли. Макар и неохотно, тя го поднесе в ръцете на Ишан, който го отнесе до малка масичка под нашия кухненски прозорец.
Докато той работеше, Ану стоеше неотклонно до него. Ишан я помоли да държи здраво птичето, докато той увиваше парче плат около тялото му, за да обездвижи счупеното крило. Без да си кажат и думица, двамата работеха в пълна хармония. Погледнах крадешком към Шиваджи. Той ги наблюдаваше, очевидно потънал в дълбок размисъл.
Тази вечер, когато отидох в нашата молитвена стая, застанах пред статуята на Дурга — богинята на женската сила и унищожителката на демони. Помолих я да ми помогне не само да взема изпита за дургаваси, но също така и да спестя необходимата сума пари, която би могла да спечели почтен съпруг за моята сестра.
— Някой нежен — молех се аз, — който да се грижи за нея, когато татко се спомине, а аз съм далеч оттук!
Опрях чело о рогозките от юта, а после запалих втора ароматна пръчица и се загледах в дима, който започна да се вие около тялото на богинята. Много преди да се родя, татко беше положил специални усилия да издяла всяка от десетте ѝ ръце, държаща различно оръжие — съвсем скоро аз щях да използвам повечето от тези оръжия в изпитанието, което щеше да реши не само моята съдба, но и съдбата на Ану.
Отвъд коридора до мен долетя хълцане. Когато станах, за да проуча положението, заварих Ану на леглото ѝ. Плачеше.
— Защо плачеш? — попитах.
Тя само зарови лице във възглавницата си.
— Ану?
Тя се обърна към стената. Аз приседнах на ръба на леглото ѝ и я зачаках да каже нещо. Накрая тя изрече:
— Никой не ме иска.
— Кой ти каза това?
— Ти! Ти заминаваш!
— Ану, аз заминавам, за да се опитам да ти осигуря по-добър живот! Не искаш ли да се омъжиш и да имаш деца?
— Искам да бъда с теб!
— Но ако издържа този изпит, аз ще заживея в града като войник! Никога няма да се омъжа. Никога няма да имам деца. Ти не искаш ли да опиташ от всички тези неща?
— Ама ти ще заминеш и ще ме оставиш тук с дади джи!
— И с пита джи! Не го забравяй!
— Но той винаги е зает!
— Така е, но никога няма да откаже да ти почете нещо.
При тези думи тя леко се усмихна. После обаче страхът се върна обратно по лицето ѝ и тя прошепна:
— Моля те, не ме оставяй тук сама с нея!
— Ану, аз не заминавам завинаги! Тази къща винаги ще си остане мой дом!
И трябва да знаете, че в онзи момент това изобщо не бяха празни думи. Аз наистина вярвах в онова, което казвах.
Шеста глава
Веднъж, когато бях пет-шестгодишна, един от пратениците на махараджата мина през Барва Сагар на път за някакъв голям град. Когато влезе в селото, всички наизлязоха по улиците, за да наблюдават удивителната процесия. Пратеникът пристигна с керван от каруци, теглени от камили и волове, покрити със сатен, а зад тях се виеше дълга редица от понита, чиито ездачи се криеха от следобедното слънце с големи сребърни чадъри. Жените от селото стояха скрити зад решетъчните паравани на нашия най-голям храм и наблюдаваха с благоговение парада на тези богато облечени мъже, яхнали инкрустирани със скъпоценни камъни седла. Даже майка ми, която по принцип не се впечатляваше от лъскави и златни неща, беше ококорила широко очи през онзи ден. „Това е нещо, което никога повече няма да видиш!“ — ми беше прошепнала тя.