Когато приключих с приветстването на всеки от процесията с добре дошъл, деванът прекоси двора ни и зае мястото си върху широка жълта възглавница, която един от слугите му беше поставил под нашето дърво. Всички негови придружители веднага се разположиха вляво от него, а жителите на Барва Сагар застанаха вдясно. А аз останах в средата, с татко от едната ми страна и Шиваджи — от другата. Тримата едновременно се поклонихме дълбоко пред главния министър. Усещах как погледите на всички жители на селото ни са вперени в мен — първата жена в Барва Сагар, нарушила пурдата, откакто съществува.
— Сита Бхосале — започна деванът с изненадващо дълбок, топъл глас. А аз очаквах да бъде тъничък и писклив като тръстика, на каквато приличаше той. — Ти си дъщеря на Нихал, който е син на Адинатх, член на кастата на кшатриите. Така ли е?
— Да.
— И си на седемнайсет години?
— Миналият месец навърших седемнайсет.
Деванът щракна с пръсти и един от слугите до него моментално му поднесе лула, която побърза да запали. Главният министър вдиша дълбоко от лулата, а после издиша и през цялото това време нито за миг не свали очи от мен. През двора ни премина важно паун в търсене на сянка и аз се сетих за пауна, скрит под дрехата ми. Сега разбирах защо баща ми беше избрал да ми направи тъкмо такъв талисман — в Индия паунът се почита като убиец на змиите. Той е всевиждащ, на пръв поглед и всемогъщ — защитник на младите и невинните от влечугите, които се крият в земята и чакат удобен момент, за да нападнат.
— Приличаш на една от картините на Нихал Чанд — изрече накрая деванът. Приведе се напред на възглавницата си и димът от лулата му се уви около лицето му. — Виждала ли си ги?
Знаех си, че сигурно бях поруменяла, когато отговорих:
— Да, деван джи.
Че кой не беше виждал репродукции на творбите на Нихал Чанд, един от най-великите художници на Индия?! Когато бил жив, махараджа Савант Сингх веднъж му дал скица на любимата си певица, красивата Бани Тхани. Художникът взел простичката рисунка на краля и създал по неин образец серия от картини, символизиращи идеалната жена — бледи бузи, чувствени устни, високо чело, тънки вежди, огромни, подобни на цъфнали лотоси очи. Използвал лицето ѝ и за всичките си изображения на нашата богиня Радха така, както някои европейски майстори на четката са използвали проститутки за лицата на своите мадони. Да бъдеш сравнена с Бани Тхани на Нихал Чанд, беше… е, беше колкото комплимент, толкова и обида.
— Ще можем ли да видим дали уменията ти са така впечатляващи, колкото е красотата ти?
След тези думи главният министър накара слугите си да ми поднесат всяко от оръжията, с които бях тренирала в продължение на осем години: пушки кремъклийки, ножове, лъкове, мечове, револвери, пистолети, брадви и кинжали. Из целия двор бяха поставени мишени и аз бях подканена първо да избера любимото си оръжие. Решението ми изобщо не беше трудно — тиковият лък на девана. Беше инкрустиран с абанос и полиран до блясък. Толкова красив лък бях виждала само веднъж през живота си, когато баща ми беше получил поръчка от един много богат търговец, който държеше да включи нещо особено впечатляващо към зестрата на дъщеря си. Но макар да си знаех, че в крайна сметка ще избера лъка, все пак се задържах по малко пред всяко от оръжията — исках да оставя у девана впечатлението, че съм ненадмината с всяко едно от тях, затова ми е много трудно да реша. Накрая все пак избрах лъка. Метнах кожения колчан през рамото си, а после застанах пред малката бяла мишена, поставена в другия край на двора, и запратих първата си стрела. Татко винаги ме беше карал да се упражнявам с различни видове лъкове и стрели, така че изобщо не ми беше трудно да се приспособя към оръжието на главния министър.
Усещах как очите на всички присъстващи са вперени в мен. Как ме гледат да изстрелвам една, две, три стрели право в десетката. И чух зад себе си радостните възгласи на жените, когато четвъртата стрела мина директно през първата, като разтресе дървената мишена. Не мога да не отрека, че тогава се изпълних с немалка доза самодоволство. Отчаяно копнеех да зърна изражението върху лицето на девана. Но вместо това просто се обърнах и свела свенливо очи към земята, поставих оръжието пред него.
— Револверът! — отсече той. Беше невъзможно да се разбере по гласа му дали е доволен, или просто е отегчен.