След това много бързо бях изпитана с всяко от останалите оръжия. Представих се великолепно и бях сигурна, че всеки в този двор ме гледаше поне с елементарна доза възхищение, защото до този момент съселяните ми бяха познавали само момичето Сита, а не воина Сита. А после дойде ред за разговора. „Готова съм за това! — помислих си, докато отново заемах мястото си между татко и Шиваджи пред главния министър. — Питайте ме каквото си поискате!“
Но деванът мълчеше. Когато рискувах да хвърля един кос поглед към лицето му, установих, че изражението му е неразгадаемо. Това лошо ли беше или добре? И защо свитата му зад него мълчеше и всички само пристъпваха сковано от крак на крак?
— Кажи ми — започна най-сетне деванът — това ли са мъжете, които са те обучили за поста на охранител в Дурга дал на нейно височество?
— Да, деван джи. Представям ви пита джи и нашия съсед, почитаемия Шиваджи.
— Повтори същото на английски!
Направих го и деванът като че ли остана доволен.
— Би ли умряла за нашата рани? — попита внезапно главният министър.
— Да.
— Предпочитаното от теб оръжие е лъкът, нали така?
— Точно така.
— На кого ще дължиш вярност в двореца Джанси, ако утре бъдеш отведена там?
Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Значи Шиваджи ме беше подготвил много добре за този разговор.
— На нашата рани! — отговорих, без да се замислям.
Деванът вдигна пак лулата си и вдиша дълбоко. Когато издиша, щракна с пръсти и трима от слугите му пристъпиха напред. Двама от тях носеха на главите си женски дупати и очите им бяха изрисувани с очна линия. Свитата на министъра се разсмя, но нито един от нашите селяни не се усмихна. Знаех си, че сега всички се чудят и маят: „Така ли правят мъжете в Джанси — обличат се като жени със звънчета на глезените и големи гривни на ръцете?“.
— Един ден — обади се деванът и аз осъзнах, че той разказва някаква история — ще се озовеш в една стая с кралицата на Джанси.
Един от мъжете, облечени в женски дупати, пристъпи напред в празното пространство между мен и самия деван. И свитата на министъра отново се изсмя.
— Но в стаята се намира също и майката на махараджата.
Вторият мъж, облечен като жена, се присъедини към приятеля си и се поклони леко.
— Аз също съм там!
Последният от слугите, на глава с отпуснат жълт тюрбан като самия деван, пристъпи в центъра и се престори на много сериозен.
— Внезапно в двореца нахлува натрапник!
Слуга, когото не бях забелязала, облечен изцяло в черно, скочи в центъра на тази пъстра групичка и тримата слуги се престориха на ужасени.
— В стаята има само един револвер, с който да ни отбранявате — продължи деванът. — На кого ще го дадеш?
Из двора се понесе тих шепот, а хората на министъра се спогледаха многозначително. Те вече бяха чували този въпрос и преди. Очевидният отговор, разбира се, беше рани. Но пък майката на махараджата? Тя не беше ли с най-висок ранг от всички в стаята? Или може би самият деван? Той няма как да не смята, че е заслужил честта да защитава царското семейство, нали така?
Беше станало почти пладне и слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. По гърба ми започна да се стича пот. Погледнах към селяните около мен, които отпиваха сок от манго от нашите теракотени чашки, излъчващи абсолютно безразличие към въпроса дали ще издържа изпита или не. Важното бе, че днес имат забавление, за което после ще клюкарят месеци, че и години наред. Застаналият до мен Шиваджи прочисти гърлото си. Беше неспокоен и внезапно аз осъзнах защо. Защото ми беше дал погрешен съвет.
— Няма да дам револвера на никого! — отсякох аз и из двора се понесоха изненадани възгласи.
Деванът се приведе напред на възглавницата си и попита:
— Защо?
— Защото ще го задържа за мен!
С периферното си зрение видях, че селяните наоколо клатят глави. Обаче свитата на девана беше потънала в гробно мълчание.
— Няма да го дадеш на нашата рани, така ли? — попита главният министър.
— Не! — отсякох.
Той остави лулата си и вече в очите му долових съвсем искрен интерес, когато ме подкани:
— Защо? Обясни, моля!
— За какво ѝ е на нашата рани револвер, когато има мен, за да я пазя? Нали именно затова съм близо до нея, в стаята?!
Деванът се отпусна назад на възглавницата си и се усмихна широко.
— Сита Бхосале от Барва Сагар — обяви тържествено, — утре до изгрев-слънце да си готова да потеглиш заедно с мен към Джанси!
На следващата сутрин преди изгрев-слънце всички изпълнихме тържествена пуджа в нашия дом, а татко ми подари четири нови ангарки и два чифта нови обувки. Леля подреди всяко от тях в резбованата дървена ракла, която щях да взема с мен, и внезапно аз изпитах неконтролируем подтик да се разплача. Ами ако минат години, преди да успея пак да се върна в Барва Сагар? Ами ако рани изобщо не позволява на своите дургаваси да посещават семействата си? Никой наоколо не можеше да ми каже какъв ще бъде животът в Джанси. Големият град беше на цял ден път оттук и дори татко, който в младостта си беше ходил чак до Бирма, никога не беше стъпвал в двореца на раджата.