Изправих се пред нашата статуя на Дурга и огледах присъстващите. Всяко лице около мен разказваше различна история. Леля и съпругът ѝ се усмихваха и излъчваха надежда, татко беше много горд и същевременно тъжен, баба беше както винаги критично настроена, сестра ми беше съсипана.
Татко прекоси стаята и хвана ръката ми. Известно време просто я задържа. Накрая отвори дланта ми и написа:
— Много, ужасно много ще ни липсваш, Сита! Но аз съм невероятно горд с теб! — постави ръката ми върху сърцето си, а после докосна медальона с пауна, който беше изработил за мен, и изобрази с уста: — Като бамбук! Превивай се, но не се чупи!
Един от слугите на девана почука на вратата и ние го чухме как съобщава, че навън ме очаква кон. Точно както беше предрекла баба ми, аз щях да яздя към Джанси на кон, препасала меч през кръста си. От този момент нататък законът за женската пурда никога повече нямаше да важи за мен.
Ануджа се разпищя:
— Не тръгвай! Моля те, не отивай! — и уви ръце около кръста ми, докато слугите отнасяха дървената ми ракла на една от волските каруци.
Погледнах към баба ми, която се усмихваше по много странен начин. След това се изсмя и подвикна:
— Да не мислиш, че щеше да остане завинаги с теб тук, а? Сита дължи вярност само на един човек — на себе си!
— Ану, не я слушай! — прошепнах на сестра си. — Ще се върна, преди да си се усетила!
— Кога?
— Не знам. Но обещавам!
Излязохме на двора и хората на девана ме проследиха с погледи как се качвам на сивия кон с тъмни петна и английско седло. Пауните се разлетяха около нас, когато конят изпръхтя и запристъпва на място, докато свикваше с новия си ездач.
— Остани поне още един ден! — замоли се Ануджа.
Хората на девана се усмихнаха, безсъмнено мислейки за собствените си дъщери, но съм сигурна, че самият деван сви неодобрително устни.
Развързах любимата си синя мурета от главата си и я подадох на сестра ми.
— Пази ми я, докато се върна! — подвикнах.
Тя протегна ръка към подаръка ми и моментално го притисна до гърдите си. Кимна, а след това дойде ред на татко да си вземе сбогом с мен.
До момента, в който вече наистина потеглихме, буцата в гърлото ми беше станала толкова голяма, че едва преглъщах.
Макар да изглеждаше като предателство спрямо тъгата ми, бих излъгала, ако кажа, че не се вълнувах да зърна света отвъд тесните предели на нашето селце. Мъжете се бяха подредили край пътя, за да видят бляскавата ни процесия, а иззад дървените решетки на храмовете и къщите усещах погледите на жените на Барва Сагар, които наблюдаваха моето заминаване. Яздеща точно до главния министър на кралицата, аз се чувствах като наперен паун или птица начело на голямо ято. Бях наясно, че някои ме мислят за вешя — най-обикновена проститутка, задето яздех непокрита с дупата и нарушавах пурдата, но най-важното бе, че нито един човек не издаде звуци на неодобрение, докато минавахме. Аз вече бях важна клечка.
Когато оставихме зад себе си селото ни с къщите от кирпич и камък, пейзажът пред очите ни започна да се променя. Пред нас се простираха обширни царевични ниви и златистите глави на царевицата се поклащаха под ранния сутрешен бриз. Докато яздеха, мъжете се шегуваха един с друг, но никой не говореше с мен. В далечината по небето се появиха нежните пръсти на слънчевите лъчи, а заедно с тях по нивите се появиха момчета. Звънчетата по вратовете на говедата им издаваха пискливи, игриви звуци. Хората се подготвяха за поредния ден на къртовски труд, но когато зърнеха процесията ни, спираха и ни изпращаха с погледи. Край нас подтичваха момчета, поднасящи ни сок в глинени чашки. „Но това е момиче!“ — извикаха някои от тях, когато ме видяха, и тогава всички започнаха да се кискат.
Сигурна съм, че за девана и неговата свита нито едно от тези неща не изглеждаше особено интересно. Но що се отнася до мен… До този момент аз бях напускала пределите на моя двор едва шест пъти през живота си. Всичко наоколо ми изглеждаше удивително — разнообразието от цветя, които растяха край пътя, сергиите с подправки, храмовете… От стотици години насам нито една жена от моето семейство не беше виждала подобни неща.