Но когато наближи пладне, жегата стана непоносима. Прашните пътища проблясваха под маранята и аз съжалих, че дадох муретата си на Ануджа. Деванът се помести неудобно на седлото си и после, без всякакво предупреждение, извика: „Обяд!“. И цялата процесия се закова на място. Мъжете завързаха конете си под сянката на няколко индийски смокинови дървета и половин дузина слуги изведнъж се засуетиха да вадят възглавници, чайници, чаши, купи и буркани, пълни с ориз, зеленчуци и сладки. На мен ми беше дадена червена възглавница точно до девана, а един слуга ми поднесе красива пиринчена купа с ориз и пържена бамя. Ядохме също така и гаджар халва и аз моментално се сетих за сестра ми, тъй като морковите и бадемите бяха две от най-любимите ѝ храни.
Когато обядът приключи, мъжете от свитата на главния министър започнаха да си чупят тънки клечки от близкото дърво нийм. След това се излегнаха на земята, отпуснаха глави върху копринените си възглавници и започнаха да си чистят зъбите с тези клечки. В Барва Сагар използвахме подобни клечки веднъж сутрин и веднъж вечер. Значи в Джанси поне едно нещо щеше да бъде същото като на село.
— Една игра на шах? — предложи ми деванът. — Ако се вярва на писмото на баща ти, ти можеш да играеш шах.
От един резбован сандък беше извадена красива дъска за шах. Изчакахме безмълвно, докато редяха фигурките ни, а през това време аз буквално чувах сърцето си как бие в ушите ми. Шахът е измислен в Източна Индия преди повече от хиляда години, но малцина бяха успели да го усвоят истински. Какво щеше да направи деванът, ако изгубех? Дали тогава щеше да си промени мнението за мен?
Спомням си сухотата в устата си, докато местех белите фигурки по шахматната дъска, и колко трудно ми беше станало изведнъж да дишам. Това беше първата ми игра на шах с човек, различен от баща ми или Шиваджи. Поиграхме известно време, докато деванът — който през цялото време подпираше брадичката си така, сякаш се опитваше да я задържи над вода — внезапно не обори рязко глава, когато си даде сметка, че съм му обявила шах и мат.
— Тя ме победи! — възкликна, като че ли беше станал свидетел на чудо. А после го повтори, като че ли повторното изричане на тези думи щеше да направи факта не чак толкова невероятен. — Тя ме победи! Тя е истински майстор!
Съмнявам се да беше точно така. Сигурна бях, че повечето от неговите подчинени нарочно се оставяха да изгубят от него, за да поддържат самочувствието му. Но както и да стояха нещата, сега всички наоколо закимаха енергично и аз си дадох сметка, че най-сетне мога отново да си поема дъх.
Не след дълго се качихме обратно по конете и отново поехме по сухия, прашен път. Зачудих се дали деванът ще каже на останалите жени от Дурга дал за моето „майсторство“. Това би ги накарало да ме подложат на изпитание, а не така исках да започна живота си в двореца. Размишлявайки върху тази вероятност, аз постепенно увесих нос, за което със сигурност ми помогна и задушаващият покров от горещина и влага, който се стовари върху нас. А после, в далечината пред погледите ни се извиси град Джанси, приличащ на планина в бяло и златно, издигаща се до брега на река Пахудж. Не бях виждала нищо подобно през живота си — целият град се простираше пред нас подобно на огромно бяло одеяло под слънцето. Мрачното ми настроение моментално се стопи и всяка тревога, която таях в сърцето си, се изсипа от ума ми подобно на пясък през сито.
Забелязал реакцията ми, деванът отбеляза:
— Да, гледката наистина е великолепна! Дори и за нас, които сме я виждали многократно.
Когато приближихме с конете си, зърнах сгради, които се извисяваха на четири-пет етажа над земята. Беше хипнотизиращо. А отвъд самия град Джанси, подобно на бяла чапла сред хълмовете, се издигаше бялата фасада на крепостта на раджа Гангадхар.
Конете ни минаха пред градските порти и ако можете да си представите мравуняк с хиляди мравчици, щуращи се насам и натам, ето на такъв ми заприлича градът. Навсякъде беше пълно с хора. Но не от вида, които виждате по селата, ходещи боси по дхоти и с тояги в ръце. Това бяха хора, облечени в най-фини памучни и копринени одежди, носещи тежки златни обеци и колани от скъпоценни камъни. И навсякъде, където се обърнех, се виждаха жени. Разхождаха се съвсем сами на групи и мъжете им обръщаха точно толкова внимание, колкото и на листа, довени от вятъра.
— Направете път за нашия деван! — изкрещя един мъж, когато тръгнахме напред. Споделяхме пътя с прасета, кози и крави, които се лутаха безцелно наоколо — точно както правят и до ден-днешен в цяла Индия. И въпреки това улиците бяха безупречно чисти. Деванът ми обясни, че били почиствани от голям екип мъже по три пъти денем и веднъж нощем. От двете страни на пътя бяха подредени стотици каменни урни, в които растяха приказни червени и жълти цветя. И толкова много дървета! Някои имаха плодове, но повечето бяха представители на дървото палаш, обсипани с типичните красиви червени и оранжеви цветове, ярки като залез по време на мусонния период. Шекспир би срещнал значителни трудности да опише улиците на Джанси такива, каквито бяха в моята младост — толкова невероятно беше всичко! А магазините бяха навсякъде. Един от тях веднага привлече вниманието ми с табелата си в синьо и златно, на която пишеше: „Книги — на хинди, маратхи, английски“. Чувствах се като стръкче трева редом до огромен пийпал — толкова много неща имаше за гледане!