Процесията ни беше следвана от маймуни, които скачаха от покрив на покрив с надеждата да получат нещичко за ядене. След нас вървяха и жени, които ни поднасяха кошниците си, пълни с коприна от Муршидабад, гривни от раковини от Гоа, ярки платна от Дхака. „Една рупия!“ — изкрещя жената с гривните. Поклатих глава, зяпнала от изумление. Какво ли би казала баба ми, ако можеше да види всичко това?
Минахме през града и продължихме към крепостта на раджата на хълма. Когато приближихме, видях, че крепостта е защитена от високи гранитни стени, пронизани от десет порти, всяка от които е достатъчно голяма, за да може през нея да мине слон (както разбрах от девана). Насочихме се към една от огромните порти и облечените в червените и златни цветове на град Джанси стражи моментално се отдръпнаха настрани, за да пропуснат процесията ни. Поехме по калдъръмена алея в колона по един, а после деванът вдигна ръка и процесията се закова на място. Бяхме спрели пред величествена сграда, за която главният министър съобщи, че това е Панч Махал на нашата рани. Този дворец щеше да бъде моят нов дом. Веднага забелязах, че това е постройка на въздуха и на светлината — високите сводести прозорци и огромните тераси бяха като видения от приказките.
От портата на двореца се показа жена, с цяла глава по-висока от мен, носеща сребърен поднос в ръцете си. Косата ѝ беше дръпната назад от лицето ѝ в стегната плитка и беше облечена в най-изумителната червена ангарка, която някога бях виждала — комбинация от златиста нишка и лека коприна, която изглеждаше невероятно удобна даже в най-големите горещини.
Деванът слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. А после изрече тържествено:
— Това е момичето! Сита Бхосале от Барва Сагар!
Високата жена направи крачка напред и се наведе от кръста. След това изпълни церемонията по посрещането, като завъртя подноса с лампата над главата ми. Топна палец в купичката с паста от сандалово дърво и изписа тилак върху челото ми. След това се загледа внимателно в мен. Около очите ѝ забелязах миниатюрни бръчици, а в дебелата ѝ плитка — сребристи нишки. Видях също така, че мускулите на ръцете ѝ са изключително здрави и гъвкави, като на котка, а очите ѝ също имат златистия отблясък на котешките.
Тя остави подноса си на земята и се обърна към девана, който вече беше свалил жълтия си тюрбан и го държеше в ръка.
— Благодаря ви, деван, че открихте нашия най-нов член! — изрече. — Рани няма търпение да се запознае с нея, но първо смятам, че момичето трябва да си почине, тъй като е поуморено от пътя си.
— Моля, предайте на нейно височество моите най-дълбоки почитания! — изрече деванът и се поклони.
След като ми пожела късмет, той и мъжете му си взеха довиждане и жената с котешките очи ми се представи. Казваше се Сундари и беше командир на Дурга дал на нейно височество. Предупреди ме, че не трябва да се обръщам към останалите дургаваси с „диди“, както човек обикновено се обръща към почтените жени, а трябва да ги наричам с истинските им имена. Единственото изключение била рани, към която трябвало да се обръщам само с „ваше височество“, въпреки че съпругът ѝ я наричал „Лакшми“, а най-добрите ѝ приятели от детството Татя Топе и Нана Сахеб я наричали „Ману“.
— Татя Топе е син на много важен благородник — поясни Сундари. — А сега е най-довереният генерал на Сахеб.
А бащата на Сахеб, разбира се, беше пешва Баджи рао, когото британците бяха лишили от трона преди доста години.
— Покланяме се, когато приветстваме рани сутрин, а после и вечер, когато напуснем покоите ѝ. Тя е в четвъртия месец от бременността си и през по-голямата част от следобеда спи, но сутрин и вечер от нас се очаква да я забавляваме. Трябва да знаеш, че тя не толерира глупостите. Макар и само на двайсет и три, тя е практична жена. Баща ѝ я е отгледал като син, затова любимият ѝ начин за бягство от скуката е играта на шах!