— Тогава какво мисли за твоите бижута? — попитах съвсем директно аз.
Кахини отстъпи малко назад на леглото, за да ме огледа по-добре и отговори:
— Само рани демонстрира смирението си чрез начина си на обличане. От нас обаче се очаква да го демонстрираме в действията си! Ако си забелязала, жените в стаята на кралицата бяха до една облечени в копринени сарита, нали? — погледна към пътническата ми ракла, изработена от старо дърво, с изтъркани сребърни катарами и добави: — Надявам се, че и ти си донесла няколко, нали?
Аз не притежавах нищо, направено от коприна. Само две нови курти и най-добрите джути, които баща ми можеше да си позволи.
— Не съм — отговорих и сведох глава.
— О! — възкликна тя, а после с пресилено весел глас допълни: — Сигурна съм, че останалите момичета ще ти дадат назаем някои от дрехите си, докато ти успееш да си купиш по-добри.
При мисълта за цената на коприната в стомаха ми сякаш се образува топка.
— Но как коприната би могла да бъде доказателство за смирение? — смотолевих.
— И не е. Но ние не можем да обикаляме из двореца, облечени като моми на селски пазар, нали? На рани ѝ е позволено да изглежда смирена, защото е кралица! А ние сме просто нейни слуги — в гласа ѝ се долови някакво напрежение, когато изрече последното. После се изправи и отсече: — А сега ще ти покажа майдана!
Последвах я през вратата към открит двор. От урните се изливаха като водопади ярки цветя, в центъра ромолеше фонтан. Обаче аз не си позволявах да се разсейвам от подобни красоти. Бях изцяло фокусирана върху нещата, които ми обясняваше Кахини. Завихме в тясна алея, а хората, с които се разминахме, притиснаха длани в уважителния жест намасте. Кахини игнорира повечето от тях.
— Утре — рече, докато вървяхме — ще бъдеш поканена да ни гледаш как тренираме. Би било голяма грешка от твоя страна да изглеждаш прекалено самоуверена, когато те поканят да се присъединиш към нас. Помни — смирението преди всичко!
— Но как човек може да изглежда смирен, докато тренира стрелба с лък? — изумих се аз.
— Като не приема веднага предложението да се присъедини към нас. А когато Сундари джи настоява, трябва да ѝ кажеш, че си твърде неумела, за да се присъединиш към нас.
Бях много благодарна на Кахини, че предложи да ме придружи из новите места. Съмнявах се някоя от другите жени да си беше направила труда да ми дава подобни съвети.
— Раджата също ли ще присъства на тренировките? — попитах.
— Кой, Гангадхар джи ли? — нарече го по име тя. — Не. Той ще бъде в своя театър — точно тогава спряхме пред голямо затревено поле и Кахини обяви: — Майданът!
Майданът се оказа обширно, открито пространство, граничещо от едната страна с покрит с плочи двор, а от другата — с казармите, в които, както разбрах, се помещаваха войниците на раджата. Ето тук щях да докажа годността си като член на Дурга дал, да променя съдбата си и да подобря живота на Ануджа.
— Е, вече видя ли достатъчно? — попита Кахини. — Да влизаме, защото всеки момент ще завали.
Вдигнах глава. Синьото небе наистина изчезваше зад покривало от облаци. Струваше ми се невероятно, че само преди няколко часа стоях в двора на баща ми. И пътешествието ми още не беше привършило — тепърва ми предстоеше да се запозная с кралицата.
Последвах Кахини по краткия път между майдана и Панч Махал. Когато стигнахме вътрешния двор и Кахини спря, за да оправи дупатата си, аз се втренчих в камъните под краката ни. Бяха с мекия цвят на шлифован тик. В селото ни нямаше толкова изящен под, даже в храма на Шива.
В мига, в който се върнахме в стаята на кралицата, Сундари съобщи, че рани е твърде неразположена, за да бъде ескортирана до Дурбар хол. Кахини ме погледна многозначително, а после се оттегли върху една от възглавниците край фонтана. След това от стаята излезе и Сундари и аз останах съвсем сама. Все така права, аз се огледах и видях, че четири от жените играят пачизи2. Други две играеха шах. Красиво момиче на деветнайсет-двайсет години с овално лице и бяла кожа ми направи знак да седна до нея в ъгъла.
— И за мен всичко беше напълно ново, когато пристигнах — рече.
— Ти не си ли от Джанси?
— Кахини не ти ли каза? — изгледа ме изненадано момичето. — Интересно. Мислех, че това ще бъде първото нещо, което ще ти каже. Е, аз съм далит от едно село, което е по-малко и от твоето. Името ми е Джалкари.
Вероятно си спомняте кастите, за които ви разказах, и как хората в нашата страна се делят на тях още с раждането си — брахмани, кшатрии, вайши и шудри. Е, в самото дъно на тези касти, толкова ниско, че дори не се споменават, са далитите, наречени още недосегаемите. Далитът се ражда, за да изпълнява задачи, които са духовно нечисти. Тези задачи включват всичко: от миене на тоалетни до подготовка на мъртвите. Човек може да мине през целия си живот, без нито веднъж да говори с човек от тази каста. Така че да седя на една и съща възглавница с неин представител, та даже да говоря с такъв… е, никой от Барва Сагар не би ми повярвал, ако му кажа. По едно време си дадох сметка, че дори не смея да дишам от страх въздухът, който тя издишва, да е нечист.