Знам, че всичко това ви звучи адски абсурдно, а от дистанцията на времето звучи така и на мен. Но ви моля да разберете, че нашата страна е живяла по този начин хилядолетия наред, още откакто е написана „Пуруша сукта“, която излага концепцията за кастите. Та оттогава насам с далитите са свързани какви ли не суеверия — че могат да накарат млякото ти да се пресече само с един поглед, да докоснеш далит е все едно да докоснеш мръсотия, а да говориш с такъв е акт, който надали ще се хареса на боговете. Човек не става далит — той се ражда такъв като наказание за някакво голямо зло, извършено в предишния му живот. И всичко това е част от самсара — кармичното колело, което никога не спира.
Безсъмнено сте чували за прочутия Лао Дзъ, който е живял преди хиляда и петстотин години в съседното на нас царство Китай. Той е казал: „Внимавай с мислите си, защото те се превръщат в думи. Внимавай с думите си, защото те се превръщат в действия. Внимавай с действията си, защото те се превръщат в навици. Внимавай с навиците си, защото те се превръщат в характер. Внимавай с характера си, защото той се превръща в твоя съдба.“ И тъй като повечето индуси са напълно убедени във верността на тези думи, вече вероятно разбирате защо смятат, че далитите заслужават окаяната си съдба. Миналите им действия са оформили характерите им, които в този живот оформят настоящата им съдба.
Но според други хора, разбира се, всичко това са пълни глупости. Една от тях е кралицата на Джанси. Когато я опознах, научих, че според нея разделянето на обществото на различни касти е същото като да разделиш дърво на различни части и да се преструваш, че листът е по-добър от ствола. Че как би могъл листът да съществува без ствола и обратното? „Да, разбира се, че има карма — чух я веднъж да казва, — а Лао Дзъ е бил прав. Но нашите наказания за злините от предишния ни живот се дават вътрешно, а не външно! Ние сами наказваме себе си чрез погрешните избори, които правим!“
Но по времето, когато седнах за първи път при Джалкари, аз не само не бях чувала никога за Лао Дзъ, но и не бях говорила по духовни въпроси с нашата рани. И затова бях буквално потресена да установя, че никой в стаята на кралицата не изглежда ужасѐн от факта, че двете с Джалкари седим на една и съща възглавница.
— Май съм първият далит, с когото говориш, а? — подхвърли Джалкари.
— Всъщност да — отговорих съвсем искрено. — Но засега не съм разговаряла почти с никого тук, така че не е чак толкова необичайно.
Брей, нищо лошо не се случваше! Двете си говорехме така, както бих могла да говоря с когото и да било другиго.
— Някои от жените тук — изрече с висок глас тя — не се чувстват удобно да бъдат в близост с мен, въпреки че аз бих могла да бъда и сестра на нашата рани, двете толкова си приличаме! Къпя се в същата вода като нея, ям същата храна като нея, спя в подобно на нейното легло. Но тъй като съм родена в семейство на далити, продължават да ме считат за нечиста!
Срам ме е да призная, но тогава, тъй като нямах представа дали това е истина, или не, предпочетох да си замълча. Джалкари обаче забеляза, че ме кара да се чувствам неудобно, затова учтиво смени темата.
— Когато рани почива, ние можем да правим каквото си искаме — поясни. — Ето, чуй музиката!
Отвън наистина се чуваше как някой свири на вина, но аз бях твърде неспокойна, за да се насладя на мелодията.
Не след дълго Сундари се върна заедно с жена, облечена със зелено чандери сари, което падаше на гъсти дипли през кръста ѝ. Освен обикновена перлена огърлица и малък диамантен пръстен тя не носеше никакви други бижута. Но аз веднага разбрах, че това е нашата кралица, защото приличаше удивително много на Джалкари. Чертите им бяха почти еднакви — от перфектните им овални лица, устните във формата на лък и дългите, прави носове. Беше невероятно — един далит и една кралица си приличаха толкова много, че спокойно можеха да бъдат сестри.
Изправих се моментално, както и останалите. Когато рани се приближи към нас, аз последвах примера на Джалкари, като притиснах длани в уважителния жест намасте.