— Сита Бхосале от Барва Сагар — изрече кралицата. — Погледни ме в очите! Никога не се страхувай да гледаш своята рани в очите! Аз не съм богиня!
Направих, както ми беше казано, а след това я зачаках да каже нещо.
— Сундари беше права. Тя е отличен познавач на човешките лица, а за теб ми каза, че твоето е доста сдържано. Май не издаваш много лесно тайните си, а?
И отново ме зачака да кажа нещо. А аз отново мълчах.
Рани се засмя и попита:
— Някой сети ли се да те запознае с другите жени?
— Ваше височество, запознах се със Сундари, Кахини и Джалкари.
Рани плесна с ръце и жените, които не бях споменала, се наредиха около нас в полукръг.
— Това е Моти.
Жената във формата на перла, която беше извикала Кахини от градината, кимна.
— Това е Хира — с красивите дебели плитки.
— Това е Прияла — опитах се да намеря някакъв детайл, по който да я запомня, но нищо не ми хрумна. Може би беше твърде слаба?
— Каши — сладка и невинна усмивка.
— Мандар — която приличаше на мъж.
— И Раджаси — с конското лице.
Аз отново допрях ръце за намасте и се поклоних, изричайки:
— За мен е чест да бъда сред вас!
Раджаси погледна многозначително Кахини и аз се зачудих дали вече не съм допуснала някаква грешка.
— Тръгваме за храма Махалакшми, за да нахраним бедните — обяви рани. — А от утре си намери нещо по-подходящо за обличане. Сигурна съм, че някоя от тези жени ще може да ти заеме дреха, ако нямаш нищо копринено.
Няколко от жените кимнаха. Сред тях беше и Джалкари.
— Да, ваше височество.
— Предполагам, че си много уморена от пътуването си днес, Сита, така ли е?
— Само мъничко.
— В такъв случай тръгвай с нас!
Не ми беше казано да взема каквото и да било оръжие, въпреки че останалите жени носеха цели арсенали под коланите на ангарките си. Но под моята туника имаше един кинжал, втъкнат в тънка кания. Така че щях да бъда в състояние да изпълня дълга си, ако някой проявеше глупостта да нападне бременната рани по пътя ни.
Сундари и Кахини вървяха пред кралицата, Хира и Прияла се разположиха от двете ѝ страни, а аз заех място зад нея. Появиха се и слуги, за да ни защитят с чадъри от дъжда, който се стичаше на сиви потоци отвън. Но въпреки чадърите подгъвът на панталоните ми подгизна от кал в мига, в който прекрачихме прага на двореца. Докато се оглеждах, за да видя какво правят другите, Моти ме настигна и отбеляза:
— Само почакай да стигнем в храма! Готвачите на рани приготвят най-хубавите имерти за бедните в целия свят! Никога не си вкусвала нещо подобно!
— Какво представляват тези имерти?
Очите на Моти станаха още по-големи, ако изобщо беше възможно, когато възкликна:
— Ти никога не си виждала имерти? — обърна се към Джалкари, която вървеше до нея, и двете се спогледаха. Очевидно нито една от тях не забелязваше колко се бяха намокрили крачолите на панталоните им. — Не ми казвай, че във вашето село не сте яли имерти!
Както бях започнала да схващам, в случаите, когато някой не познаваше нещо, всички се обръщаха за помощ към Джалкари. Защото ако Джалкари го е правила или познава това нещо — някакво си невежо момиче на далити от невежо селце — то тогава всички останали би трябвало да го знаят.
— Извън Джанси жените живеят в пурда — изрече тихо Джалкари. — Така че не съществуват много възможности да ядеш имерти, когато светът ти свършва там, където свършват стените на къщата ти.
Моти забави крачка, за да се изравни с мен, и промърмори:
— Значи ти никога не си излизала навън, така ли?
— Е, няколко пъти. Но само в паланкин.
— Значи всичко това сега сигурно ти изглежда изумително, а?
— Коя част? — отговори вместо мен Джалкари. — Проливният дъжд или красивите гледки?
Докато изричаше това, тъкмо минавахме покрай конюшните за слоновете. Водачите на слонове чистеха отделенията и трупаха изпражненията на големи купчини, които най-вероятно щяха да изгорят, след като дъждът спре. Опитах се да сдържа смеха си, но Джалкари ме погледна и аз се разсмях.
— Сита разбира много добре какво искам да кажа, нали? — обади се Моти.
— Разбира се. И да, животът ми беше крайно ограничен, но успях да го разширя значително с помощта на книгите.
Ако някога сте срещали човек, който рядко пипва книга, то тогава най-вероятно ще разберете празния поглед, с който ме изгледа Моти. За онези, които не обичат да четат, животът се състои просто в онова, което виждат и докосват, а не в чувството, съпровождащо отварянето на страниците на някоя пиеса, или вдъхновението на въображението, отправящо сте чак до Арденската гора или до Илирия. По мое мнение, докато за четящите светът е изпълнен с хиляди краски, за останалите, които не обичат да четат, той е просто черен и сив. За такива хора дървото е просто дърво и никога не може да се превърне в магически вход към друг свят, населен със същества, които не се срещат в нашия.