Прекосихме голяма улица, пълна с магазини, които продаваха чай и кафе. Покрай нас минаха две англичанки. Чадърите им бяха по-красиви от всичко, което бях виждала, а кожата им беше бледа и прозрачна като лунна светлина.
— Чужденки — отбеляза Моти, когато видя накъде гледам.
Искаше ми се да продължа да ги зяпам, но не щеш ли, само на няколко крачки от сергия, предлагаща свещени броеници, изработени от мангови мъниста, пред нас се разкри храмът на Махалакшми. Беше разположен на брега на езерото Махалакшми и отвсякъде беше обграден с високи фикусови дървета пийпал, които предоставяха почти перфектно убежище от дъжда. Слугите свалиха чадърите си, а ние оставихме мокрите си обувки на мраморните стъпала.
— Махалакшми е божеството закрилник на царското семейство — поясни Джалкари, докато влизахме. — Няма друга богиня, която нашата рани да почита толкова много. Даже Дурга.
Вътре стените на храма проблясваха като живи въглени. Бяха направени от кехлибар и тиково дърво и всеки път, когато някой запалеше маслена лампа, цялото помещение блесваше. Постарах се да не зяпам останалите поклонници, но повечето от тях бяха толкова бедни, че не можеха да си позволят дори свестни курти или дхоти. А от подгизналите им от дъжда тела и парцали се носеше непоносима смрад.
Прекарахме близо час зад дълга дървена маса, надзиравайки разпределението на храната. С изумление установих колко добре познава нашата рани хората на Джанси — човек би си помислил, че ги е познавала цял живот, въпреки че беше станала тяхна кралица едва преди девет години. Те ѝ се покланяха и притискаха уважително длани в намасте, но освен това я гледаха в очите и се шегуваха с нея. Един от тях имаше дори безочието да отбележи, че след още пет месеца рани ще бъде кръгла като имертите, които сервираше. Затаих дъх, когато старецът изрече това. Какво ли сполиташе хората, осмелили се да бъдат прекалено фамилиарни с кралицата? Затвор? Екзекуция? Глоба?
Обаче нашата рани само отметна назад глава и се разсмя. Очевидно сметна тези думи за забавни.
— Не трябва да ги поощрявате да се държат така с вас! — прошепна ѝ Кахини, след като старецът беше отминал.
— И защо? — изгледа я рани. — Това си е самата истина! — при тези думи тя сведе очи към корема си и с обич го потупа. — Чаках девет дълги години за това чудо. Така че да изглеждам като имерти би било благословия!
Обърнах се за някакво обяснение към Сундари, която стоеше до мен с гигантски черпак и помагаше за сервирането на даал, но нейното лице остана напълно безстрастно.
— Гангадхар джи също ли е толкова близък с поданиците си? — попитах.
Сундари хвърли поглед към рани, а после свали черпака си и попита:
— Кой ти каза, че можеш да използваш името на раджата?
— Никой! — отговорих и сърцето ми заби учестено. — Но чух Кахини да…
— Тя е братовчедка на раджата. Начинът, по който на нея ѝ е позволено да се обръща към него, си е нейна работа. За всички останали обаче той е негово височество. Раджата!
Погледнах към рани, обаче тя вече разговаряше с друг човек и изобщо не ме беше чула.
— Разбира се — смотолевих. Чувствах се толкова унизена, че направо забравих какво всъщност бях попитала. — Много съжалявам!
— Внимавай! Рани не търпи прекалено самоуверените!
Значи точно както каза Кахини.
— Нека ти обясня нещо — продължи Сундари. — Всеки ден рани се буди в шест часа, за да отправи сутрешните си молитви, а след това ни наблюдава, докато тренираме на майдана. Когато се върнем, тя се изкъпва, а след това всички отиваме на пуджа. След това четем, тя подремва, после я придружаваме до Дурбар хол и накрая тя идва тук. Когато се върнем в Панч Махал, вечеряме и се забавляваме. Накрая заспиваме и следващият ден отново започва в шест. Рани е безрезервен привърженик на дневния режим. Затова той никога не се променя — после допълни: — Кралицата е много предсказуема. Раджата обаче не е. Единствено на Кахини е позволено да го нарича по име, и то само защото са израснали в един и същи дом.
Сведох глава. И самата рани да бях обидила, надали бих се почувствала по-зле. Прекарах остатъка от времето в храма в пълно мълчание.
Когато приключихме, обухме джутите си, които ни чакаха на мраморните стъпала. Вечерният дъжд беше спрял и локвите под краката ни се къпеха в светлината на маслените лампи, които висяха от стрехите на всяка сграда наоколо. Пътят до храма беше надолу по хълма, а сега трябваше да се катерим нагоре. Но при отсъствието на дъжда задачата беше доста по-приятна. Предполагам, че всяка от нас беше потънала в мислите си, защото никой не говореше.