Когато пристигнахме в Панч Махал, аз се задържах за момент в двора и погледнах отвъд портите, към града. В светлината на залязващото слънце къщите се къпеха в езера от злато и пурпурни сенки. Знаех, че някъде долу има табела, на която пише: „Книги — на хинди, маратхи, английски“. Книгите никога не водеха до неприятностите, които понякога причиняваше общуването с хората, а освен това човек никога не би могъл да бъде прекалено фамилиарен с тях. Щеше ми се да можех да си позволя нещичко от този магазин.
— Идваш ли вътре? — подвикна ми Джалкари.
Последвах останалите жени обратно в стаята на кралицата. На ниска дървена масичка бяха подредени купи със супа. Седнах на празната възглавница до Джалкари и веднага след това слугите започнаха да внасят подноси с вдигащ пара ориз, къри, приготвено със зелено чили и кориандър, и зеленчуци, сготвени с гъст сос. Искаше ми се да опитам от всичко, особено от плодовете, които пристигнаха накрая. Но вечерята беше прекъсната твърде рано, защото рани не беше гладна. Заради казаното от Сундари очаквах оттук нататък кралицата да пожелае някоя от нас да чете на глас или може би да извика дворцовите музиканти. Но вместо това тя обяви, че трябва да присъства на някаква среща.
— В този час? — възкликна Кахини.
— Очаквам Нана Сахеб с Татя Топе и Азимулах Хан. Ще останат само за една нощ. Имаме да обсъждаме важни новини.
Кахини издаде някакъв презрителен звук с гърлото си, който ми се стори крайно непочтителен.
— Важни новини ли? — изсумтя. — Да не би любимият шивач на Сахеб да е умрял?
Рани изгледа остро Кахини и изрече:
— Напомням ти, че Сахеб е син на Пешва!
— Който предаде короната си на британците, защото не успя да научи сина си на нищо полезно! — контрира я Кахини.
— Достатъчно! — повиши глас рани, но не изглеждаше ядосана.
— Басирам се, че той ще носи много повече злато от вас! — отбеляза Кахини.
— Трябва ли да ви придружим? — попита Сундари.
— Не. И сама мога да стигна до Дурбар хол — отговори кралицата.
Изражението на Кахини остана напълно безстрастно до излизането на рани. Веднага след това обаче тя скочи от възглавницата си и възкликна:
— Какви ще да са тези новини, които да налагат толкова тайна среща в този късен час?
— Рани е свободна да прави всичко, което си пожелае — рече Сундари.
— А ние сме нейните дургаваси! И сме тук, за да я пазим и защитаваме!
— От какво? — смръщи Мандар мъжките си черти. — От нейните най-близки приятели от детството ѝ ли?
Но Кахини не мирясваше.
— Ако аз бях рани, никога нямаше да остана приятелка с такива невежи мъже като Азимулах Хан и Татя Топе!
— Какви ги говориш, за бога? — извиси глас Сундари.
— Казвам, че съм израснала в царския двор и видя ли опасни мъже, моментално ги разпознавам!
Но два часа по-късно, когато се върна, рани изглеждаше абсолютно спокойна. Нищо опасно не се беше случило. Тя просто беше уморена и готова да си ляга, затова ние я последвахме по коридора, минахме покрай дургавас, където първото през живота ми легло вече ме очакваше, и влязохме в огромна стая. Покритите с богата ламперия стени бяха боядисани в синьо и бяло, ала първото, което се набиваше на очи, бяха мебелите. Веднага забелязах, че всичко — от огромното легло с балдахин до елегантната тоалетка и прилежащите към нея нощни шкафчета — беше направено от сребро. Откъм градините нахлу лек бриз и внезапно стаята се изпълни с аромат на ветивер. По-късно щях да науча, че прислугата взема дългите щори от тревата куша и ги кисне във вода, така че и при най-лекия повей на вятъра стаята се изпълва с приятен аромат.
Застанахме в полукръг около леглото на рани и краката ми потънаха почти до глезените в меките бели килими, разпръснати из цялата стая. Сундари дръпна сребристите завеси на балдахина, докато рани се преобличаше в нощницата си. След това балдахинът отново беше вдигнат и кралицата ни пожела лека нощ. Аз тръгнах след останалите жени към вратата, но Сундари остана вътре. Като капитан работата ѝ беше да спи на легло до вратата на покоите на рани, а в коридора пред вратата застанаха трима стражи.
Когато влязохме в дургавас, аз веднага се запътих към леглото, което Кахини ми беше посочила по-рано и където ме очакваше дървената ракла, подарена от баща ми.
— Значи ти си моята нова съседка по легло — каза Джалкари.
Нейното легло беше до моето и докато другите жени се преобличаха в дълги обикновени курти за през нощта, тя седна с кръстосани крака на леглото си и се загледа в мен, докато вадех от раклата си муртите от баща ми — беше изработил за мен две статуетки от мангово дърво, внимателно увивайки всяка от тях в няколко парчета плат. Когато ги зърнах, се изпълних с болка по родния дом. Тази нощ щеше да ми е първата, която щях да прекарам далече от него. От всички там. Сведох очи към резбованите статуетки на баща ми. Едната беше на богинята воин Дурга, яхнала любимия си тигър. Другата беше на Ганеш, унищожителят на пречките. Поставих двете мурти на ниската дървена масичка, сложена до леглото ми, а раклата на татко пъхнах под леглото.