Засега аз не бях получила нито едно от тези неща и затова наблюдавах със завист как всяка от жените препаса първо револвера си, а след това и кинжалите в колана на своята ангарка. Мечовете, колчаните и лъковете оставиха в кожените торби, които метнаха през рамо. Никоя от тях не ми каза нищо, всяка дургаваси се подготвяше за деня в дълбоко мълчание.
След закуската, състояща се от пъпеши и чай, аз последвах жените навън, а след това надолу по хълма, към майдана. Когато стигнахме полето, където предишния ден ме беше завела Кахини, Сундари ме подкани да я последвам в една дълга, тясна сграда, която се намираше наблизо. Вътре миришеше на сено и пръст. Сундари не изрече и думица, докато не стигнахме до самия край. След това посочи към красив жребец — толкова черен, сякаш току-що беше топнат в мастило. Изпъкваше сред мрака на ранното утро само благодарение на яркобелия ромб между очите си. Беше ми казано, че името му е Шер, което на хинди означава „лъв“.
— И защо са те кръстили така? — прошепнах му аз. Нищо в него не приличаше на лъвско. — Не може да е заради козината ти. И със сигурност не заради гривата — протегнах ръка над ниската вратичка, за да погаля муцуната му. Предположих, че ще се дръпне от мен, защото не ме познава, но той изобщо не помръдна. — Да не би да е заради храбростта ти, а?
Обърнах се и видях зад себе си Сундари, кръстосала ръце пред гърди, чакаща ме да свърша.
— От теб ще се очаква да яздиш шест дена седмично. Неделя е ден за почивка — рече. После тръгна напред, а аз дръпнах ръката си от коня и я последвах към входа на конюшните. — Това е християнска традиция — продължи тя с язвителен глас. — Британските войници държат в неделя да не се върши никаква работа.
— Тук има британски войници, така ли? — възкликнах и погледнах към близките казарми.
— Не и в пределите на крепостта, разбира се. Британските офицери живеят в казарми на три километра оттук. Но решенията им със сигурност достигат и до Панч Махал.
Сетих се за двете чужденки, които бях видяла снощи, когато отивахме към храма на Махалакшми, и заключих, че те трябва да са офицерски съпруги.
— Тренировките по съответните дисциплини са през ден — смени бързо темата Сундари. — Стрелба с пушка, малкхамба и стрелба с лък са в понеделник, сряда и петък. През трите останали дни са боравенето с меч и латхи. Днес ти ще се присъединиш към нас за тренировката по стрелба с лък. Заеми мястото си до рани и гледай, докато не те извикам.
Обсипаната с роса трева на майдана поохлади значително пръстите на краката ми. За утре трябваше да си напомня да си обуя затворени обувки. Недалече от нас беше издигната открита жълта палатка с четири големи възглавници под нея. Една от тях беше заета от рани, други две — от старци, чиито очи бяха толкова дълбоко поставени в сбръчканите им лица, че беше невъзможно да се разбере дали са будни, или спят. Сундари ме заведе до празната възглавница. И тримата приседнали вдигнаха глави към мен, но не бях представена на мъжете. Заех безмълвно мястото си, а после Сундари се запъти към средата на полето.
— Не забравяйте какъв съвет е дал повелителят Кришна на принц Арджуна! — тъкмо казваше единият от старците. Бялата му коса падаше на гъсти вълни около ушите му. Предположих, че на младини е бил много красив. — Днес има смисъл да водим война, ако тя ще спаси живота на хиляди в бъдещето!
— Много добре разбирам всичко това, шри Бакши. Но не съм убедена, че войната е неизбежна — отвърна рани.
— Вижте ги само как се държат в другите кралства! — обади се вторият старец. Той беше по-млад от шри Бакши, но имаше по-малко коса и по-хубави зъби. — Случвало ли се е да се настанят в някое кралство, без постепенно да се опитат да наложат пълния си контрол върху него?
— Шри Лакшман, разбирам и това — повтори рани. — Но войната…
— Войната понякога е най-разумният ход — довърши вместо нея шри Лакшман.
Рани въздъхна. После насочи вниманието си към жените на майдана и през следващия час аз имах възможността да се запозная с уменията на останалите дургаваси. Биваше ги в стрелбата с лък, но нито една от тях не успяваше да уцели мишената всеки път. Лъковете, които използваха, бяха направени от тис, за който знаех, че е изумително дърво. Веднъж един от най-богатите мъже в нашето село купи такова дърво от някакъв англичанин в контролирания от британците град Бомбай и избра баща ми да изработи лък от него. После баща ми ме помоли да направя изпитание на завършения лък. Бях само на четиринайсет, но вече знаех, че използвам нещо наистина уникално. Сега видях как Раджаси изцяло пропусна целта и погледнах дискретно наляво, за да видя реакцията на рани. Тя просто повдигна вежди.