— Сита — прошепна едва чуто. Красивото ѝ лице беше сбръчкано, а върху влажната ѝ от потта кожа беше метнато само едно тънко бяло одеяло. — Бебето не иска да идва. Къде е баба ти?
Акушерката ме погледна, от което разбрах, че трябва да си мълча и да я оставя тя да говори.
— Отиде до храма — рече. — А ти се концентрирай върху напъните.
Плитката на майка ми беше метната върху възглавницата ѝ. Приличаше на дълга черна змия, увиваща се около нея, за да я задуши. Аз останах край леглото ѝ и изпълнявах всички нареждания на акушерката. Когато имаше нужда от топла вода, аз ѝ давах. Когато искаше помощ, за да натърка корема на мама с масло от иглика, аз ѝ помагах. Но когато дишането на мама стана по-учестено и акушерката се обърна към мен и ми каза: „Върви да извикаш баба си“, аз се поколебах.
— Веднага! — извика тя. — Това дете няма да дойде на бял свят без доктор!
Обърнах се и хукнах към нашата стая пуджа, където държим олтара си и статуите на боговете. Мислех си, че ще открия баба ми там да се моли. Но я намерих в кухнята, където тя си седеше преспокойно и похапваше чапата.
— Дади джи, акушерката поръча да отидеш!
Баба ми остави чапатата на масата и изрече:
— Аз какво ти казах, а?!
— Че трябва да изляза оттам само когато детето се роди. Ама, дади джи, акушерката казва, че бебето не може да дойде на този свят без доктор!
Очите на баба ми се разшириха и тя най-неочаквано скочи. Изми ръцете си в купа с лимонова вода, а после хукна по коридора и отвори вратата. Щом влезе вътре, веднага покри нос със сарито си. Миризмата беше задушаваща.
— Шримати — обърна се уважително акушерката към баба ми. На английски това означава приблизително „мадам“. — Твоята снаха има отчаяна нужда от лекар! Аз не мога да сторя нищо повече, за да ѝ помогна!
Очите на мама бяха затворени и единственият звук в стаята беше от тежкото ѝ дишане.
— Ние няма да позволим това дете да бъде изродено от мъж! — отсече баба ми.
— Но твоята снаха ще умре без лекар, а заедно с нея ще умре и детето! Отивам да го доведа веднага, преди да е станало твърде късно! — извика притеснена акушерката.
Обаче баба ми продължи да стои непоклатима и безчувствена като дърво.
— Синът ми никога няма да опозори дома си, като позволи друг мъж да докосне съпругата му! — отсече.
— Дади джи! — изведнъж изпаднах в истерия аз. — Грешиш! Знам, че пита джи не би искал…
— Вън!
— Моля те! Пита джи ще се върне и ще видиш, че…
— Не ме карай да грабвам пръчката, момиче!
Но трябва да ви кажа, че точно в този момент изобщо не ме интересуваше. Какво значеше един бой с пръчка, ако майка ми умреше? Обърнах се към акушерката, но тя беше свела глава от срам, че ѝ се е наложило да стане свидетел на подобна сцена. После избягах от стаята. И за първи път през живота си — от къщата. И на улицата. Нямах никаква представа по какви пътища беше тръгнал баща ми, за да отведе леля при съпруга ѝ и синовете ѝ в другия край на Барва Сагар, но хукнах така, сякаш ме беше подгонил демонът Равана. Едва когато стигнах едно разклонение на пътя, осъзнах, че идеята ми не е била никак добра. Първо на първо, татко ме беше предупредил, че не е никак необичайно бродещите по улиците деца да изчезнат. И второ на второ, сигурно не е необходимо да ви казвам какво би могло да се случи на едно момиче посред нощ.
Заковах се на място и се огледах. Пълната луна посребряваше нивите на нашия съсед. Високите стъбла на ориза се полюшваха от вятъра. Дори и да започнех да пищя, къщата на съседа ни беше толкова далече, че никой нямаше да ме чуе. Какво изобщо си бях мислела, когато хукнах така безотговорно навън? Сърцето ми заби толкова силно, че когато чух нечии сандали да хрущят по чакъла, приближавайки по пътя към мен, се зачудих дали този звук е реален, или не е само в главата ми. Просто застинах и се вцепених от ужас.
— Сита!
— Пита джи! — хукнах към баща ми и започнах да нареждам на глас, в ужаса си напълно забравила, че той е глух. Скоро обаче се усетих, хванах ръката му и започнах да пиша: — Дади джи отказва да доведе доктора! Мама джи умира!
Трета глава
Виковете продължиха доста дълго, но след това изпратиха акушерката да доведе лекаря. Викащият, разбира се, беше баба ми, а ужасните думи, с които тя наричаше мама, ме накараха като никога да бъда благодарна на съдбата, че баща ми е глух.
И тъй като баба ми продължаваше да беснее, аз предпочетох да се скрия в стаята си. Легнах на леглото. Дъждът отново беше започнал да плющи, така че, ако се доближах до прозореца и се заслушах само в него, бях в състояние да се изолирам от звука на кошмарния ѝ глас.