— Глаша — казвам аз. — Сега ще видиш какво чудо ще направим.
Момичето явно има душа на възрастен. Не се учудва много. Питам я дали знае какво му е особеното на нашето село. Тя клати глава. Може би така е по-добре. Виждала съм хора, които получават дори изгаряния, тъй като са си въобразили, че са пипнали нещо горещо. Ако разкажа на момичето историята с радиоактивността, възможно е тя и да не оцелее до следващия месец.
— Всичко е като игра — казвам аз. — Може да ти струва много глупава игра, но затова пък ще останеш здрава и ще пораснеш, и ще си родиш пет деца заедно с някой мил мъж.
Тя се смее, явно представата за всичко това й се струва забавна. Развивам алуминиевото фолио, Петров ми помага. В куфара на Глаша има чорапогащи и риза с дълги ръкави, карам я да ги облече, за да не би защитната дреха да одере нежната й кожа. После тя протяга ръце и крака и ние я обвиваме със сребърното фолио. Глаша се киска. Благодарна съм, че е толкова приятно същество, че не плаче и не се противи. Без никакво мрънкане поглъща и таблетките с йод от домашната ми аптечка. Ако винаги е така послушна, човек трябва да се бои за нея.
Тя заспива в леглото ми без никакви оплаквания, като преди това малко се е повъртяла насам-натам в алуминиевото фолио. А аз лежа будна и изтощена до нея и дишам повърхностно, за да не ме болят ребрата. Така спях навремето до Алексей и Ирина, когато бяха още малки и се извиваха покрай тялото ми, което тогава си беше далеч по-леко и ги разтоварваше. Харесваше им, дето бях така мека и топла. На Егор също му харесваше.
Нежно като птиченце, непознатото момиче диша в леглото ми, Петров отново се клатушка в хамака в градината си, а духът на Егор се разхожда из изоставените градини и плаче за неща, които вече не може да си върне и поправи.
Срам ме е, но не искам да се отклонявам от истината. Точно тази сутрин се успивам. Отварям очи и виждам, че леглото до мен е празно. Ако бързо и припряно се изправя, ще се наложи да прекарам остатъка от седмицата на четири крака, а за такова нещо съм твърде стара. Шумоленето ми сочи правилната посока. Глаша търкаля по дървения под стари копчета, които трябва да е намерила в някое от чекмеджетата. Копчетата се удрят в краката на леглото. Наоколо лежат разпръснати парчета от алуминиевото фолио.
Сега обаче наистина скачам от леглото. На секундата болката ме връща обратно върху дюшека, а аз потискам охкането си.
— Трябва да внимаваш за алуминиевото фолио, съкровището ми.
— Скъса се.
— Виждам. Ще ти направим нов скафандър.
Този път ми се налага с мъка да се изкашлям, защото усещам, че нещо ми пречи в гърлото.
Тъкмо сме приключили с фолиото, когато някой чука на вратата. Набързо завързвам на врата си една кърпа, за да скрия следите от душенето. После отварям. Там са застанали Гаврилови с едно такова никакво изражение на физиономиите. Той изглежда така, сякаш съм се изходила пред входната им врата.
— Бабо Дуня — казва Гаврилова, докато в същото време мъжът й наднича в стаята ми. — Мислим, че вие сте тази, която първа би трябвало да узнае.
Избутвам Глаша зад гърба си, като че ли по този начин бих могла да я предпазя от всичките злини на света.
— Новият обитател лежи с разцепена глава в градината — докладва Гаврилова прецизно и сякаш изпитваща доволство от новината.
— Баща ми ли? — учудващо проницателно се обажда зад гърба ми Глаша.
— Не, един друг — отговарям механично аз.
— Но къде е баща ми?
— Внезапно замина, съкровището ми.
Доверява ми се. Във всеки случай не задава повече въпроси и застава на колене, за да събере разпилените копчета.
— И какво сега очаквате от мен, Лидия Илийнична? — При особени случаи ние си говорим на малко и на бащино име. Иначе не сме си никак близки.
— Мухите вече са го накацали — казва Гаврилов и ме гледа укоризнено.
Не минават и десет минути, и те вече са седнали на леглото ми и пият от африканското кафе, което Ирина ми беше изпратила от Германия. Гаврилови са поне десет години по-млади от мен. Въпреки това са на мнение, че трупът в градината ме засяга повече, отколкото тях. Известно време не съобщават основанията си, докато най-сетне Гаврилов колебливо изплюва:
— Вие сте нещо като кметица тук.
— Никой досега не ме е ругал по този начин.