— Обадих се по телефона на мама — казва тя високо, след като ме е открила с очи.
Засрамена скривам празната бутилка зад гърба си.
— Нали ви казвах. — Сидоров се клатушка зад Глаша като тръстика на вятъра. Лицето на Глаша сияе.
— Обадих се по телефона на мама. Знам номера й.
— Ти си моето сладко, умно съкровище — казвам аз. — Сидоров, ще ти го река право в очите: и без теб не се чувствам добре. Обирай си крушите оттук и не побърквай детето.
— Мама ще дойде да ме вземе — казва Глаша. — Заедно с милицията.
В момента имам чувството, че това може да са последните часове на селото ни. Гаврилови по изключение направиха нещо смислено за общността и покриха покойника с платнище. Изобщо не знаех, че имат такова нещо, макар да подозирах, че дворът им е склад за скъпоценни и полезни неща. Останалите се разпръснаха по къщите и дворовете си, а аз останах сама с Глаша и Маря, които се настаниха удобно на леглото ми. Сядам на един стол и се опитвам да намеря положението, в което ребрата най-малко ме болят.
— Мисля, че алуминиевото фолио за нищо не помага — казва Маря.
— Пссст — правя й знак аз. — Много добре си помага.
— Знаеш ли всъщност кой е бил? — пита Маря.
Докато малката седи до нас с наострени уши, не мога да рискувам и да искам от Маря подробно да ми изясни потока на мисълта си. Още веднъж изсъсквам предупредително.
— Мисля, че е бил Гаврилов — казва Маря, която не разбира знаците ми.
— Глупава жено, пепел ти на езика, че какъв мотив би могъл да има той?
— Страхувал се е да не му откраднат нещо.
— Повечко си постояла на слънцето, Маря.
— Или пък ти си била. Ти тръгна да му показваш пътя.
От изненада тутакси скачам на крака. Но ми се завива свят и едва не падам. Маря нищо не забелязва, тя си оправя ноктите с една пиличка, която Ирина ми беше изпратила.
— Че защо ми е да го правя, Маря?
— Защото той беше лош човек.
— Не мога да убивам всички лоши хора.
— Всички, разбира се, не. — Маря се прозява. — Не се напрягай толкова, няма да те изпея.
— И аз няма — обажда се Глаша.
Ако бях с десет години по-млада, на това място щях да си умра от страх. Но аз съм просто много уморена. Изчаквам всички да се приберат по къщите си, за да мога спокойно да си седна на пейката. Ще ми се да е дошла зимата: всички си стоят вътре, а вятърът блъска снега в прозорците. Дори с радост очаквам времето, когато и Глаша няма да е вече тук. Тя непрекъснато е гладна, а аз не й позволявам да яде зеленчуци от градината ми. Варя й каша с просо и дълготрайно мляко, което взех от Сидоров, и й разбърквам вътре последната си захар, защото иначе не кусва от кашата.
— Майка ти сигурно ще дойде скоро.
— Майка ми тича насам. — Глаша се притиска към хълбоците ми и пъхва чипия си нос в гънките на полата ми. — Майка ми плака по телефона.
— А ти наистина ли чу нейния глас? През счупения телефон?
— Не беше счупен. Само много пращеше.
Сядам на пейката и чакам. Другите са влезли по къщите си, но са забили носове в прозорците, очите им наблюдават всичко през дупките в оградата. Само Петров се люшка на хамака си, като че ли и светът да загине, пак нищо не може да му се случи. Много ми се ще да му кажа, че няма от какво да се страхува. Никой няма да го обезпокои.
Чуваме ги отдалече и веднага става ясно, че идва повече от една кола. Скоро ги виждаме, три са. Най-отпред висок черен автомобил с дебели гуми. Отзад две коли на милицията. Паркират в облак прах на главната улица.
Глаша, успокоена, изблизва купичката с каша. Първо се отваря шофьорската врата на черния автомобил. Това е кола, от която би трябвало да излезе мъж, а не тази блондинка в панталон като мъж и с обувки на високи токчета. Прическата й е прилепнала към главата, а тушът от миглите й се е размазал.
— Къде е тя? — вика сърцераздирателно блондинката. — Къде си я скрил, лешояд проклет?
— Глаша — прошепвам аз. — Тази жена е побъркана, не гледай нататък.
— Това е майка ми. — Глаша примерно оставя купичката на пейката и хуква. Жената пада на колене, разперва ръце и мига като пред разстрел. Алуминиевото фолио се вее из въздуха. Момичето висва на врата на жената, а моите очи се пълнят със сълзи.
— Какво са ти сторили? — Майката на Глаша започва да къса фолиото.
— Неееее — изкрещява Глаша и писъкът й ме пронизва до мозъка на костите. — Не го махай. Ще умра на място.
Всичко се омесва. Въздухът забръмчава. Милиционерите обкръжават майката и детето, сякаш искат да ги предпазят от нападение. Жената вика нещо неразбираемо. В същото време дърпа един защитен костюм от багажника, в който се опитва да напъха Глаша. Питам се защо ли тя самата не е облечена в такъв, като вярва на тия неща. От време на време се провиква: