Двамата с Петров я наблюдаваме безмълвно. Маря не поглежда към нас. Концентрирана е в копаенето. Пръстта лети към главите ни. Маря спира за миг, за да си избърше лицето. Закръглените й бузки са се зачервили, русите й плитки са се разплели. С този си вид би могла да е солистка на някоя група за народни танци.
Може пък някога и да е била, кой знае.
Когато най-сетне се отпуска до нас на тревата, Петров се опитва да се надигне. Не успява. Пуска няколко шеги от рода на че Маря би могла веднага след това да изкопае и неговия гроб, но тя се прави, че не го чува. Протяга се към сочните листа на репея, откъсва ги с точно премерено движение, слага едно върху челото си и две по-малки на бузите си.
Малко по-късно Сидоров хваща лопатата. Поглежда наперено към мен, но в следващия момент залита и едва не пада в гроба. Маря му взима лопатата. Той се подпира на бастуна си и я поглежда с поглед, издаващ, че все още не е изгубил надеждата да си намери добра жена.
Маря съблича вълнената си жилетка. Ръцете й горе са закръглени и треперят като желе. Месцето й е така розовичко, че ти се прищява да го захапеш. Пристига Гаврилов и гледа мълчаливо. Маря го оставя. Междувременно тя си събува тричетвъртите чорапи и обува обувките на босо. Сидоров си обърсва лицето. Гаврилов преглъща шумно. Само Петров стои със затворени очи.
Маря почва пак да копае с усмивка на победителка. Вече стои в дълбока до коленете дупка. После разтърсва грива като див кон и дава лопатата на Гаврилов.
Гаврилов, когото никога досега не съм виждала да се занимава с нещо, което не би било от полза непосредствено и единствено само за него, поема лопатата. Ръката му за миг докосва тази на Маря. Тя се засмива така, че зъбите й се белват, смехът й ми прозвучава фалшиво. Това, че е по-млада от мен, не е достатъчно, за да се каже, че е млада. Гаврилов явно нищо не забелязва. Той почва да копае под погледа на Маря бързо и гневно като мравояд.
Ритмичното му стенание подтиква Гаврилова да излезе. Боя се, че ще получи един зад врата. Но в момента Гаврилов е царят на гроба, а ние сме неговата публика. Дишаме в синхрон с него. Хълмчетата пръст растат.
Егор също се присъединява към нас. Искам да насоча вниманието му към Маря — той винаги е разбирал, когато при една жена има нещо за гледане, но сега ме фиксира като котка шишенце с валерианови капки. Появяват се и други мъртви. Бащата на Глаша не е сред тях; доволна съм, че е така. Тялото му лежи под платнището, а кръвта му е изтекла в земята ни.
Вече е тъмно, когато Гаврилова донася от тях скъсан чаршаф, по който се виждат избелели, неравномерни лекета. Издърпвам платнището. Отдолу излита ято мухи. Маря се извръща встрани и повръща в къпините.
С обединени усилия завиваме бащата на Глаша в чаршафа, завързваме краищата откъм главата и краката и го издърпваме до гроба. Всички бутаме и теглим. Ръцете ни се докосват в тишината, която се прекъсва само от пъшканията и тежкото дишане. Тялото пада с тъпо тупване в новото си легло.
Заравянето става бързо, макар че сме уморени. Когато всички си тръгват, аз отъпквам гроба и заравнявам почвата. От изтощение костите ми сякаш са останали без мозъка си.
Нищо на света не е по-ужасно от това да си млад. Да си дете, все още се понася. Тогава, ако си късметлия, наоколо има хора, които се грижат за теб. Но от шестнайсетата година нататък става много трудно. Все още си дете, но всички вече виждат в теб възрастния човек, когото по-лесно могат да работят в сравнение с друг, който е по-стар и по-опитен. Никой вече не иска да те защитава. Непрекъснато те затрупват с нови задачи. Никой не те пита дали все пак разбираш нещо от това, което в последно време вършиш.
Съвсем зле става след сватбата. Изведнъж си отговорен не само за себе си, но и за други хора и се появяват все нови и нови, които трябва да носиш на гърба си. Но в сърцето си все още си онова дете, което винаги си бил и което още дълго ще си останеш. Ако ти провърви, горе-долу ще пораснеш, когато остарееш. Чак тогава ще си в състояние да изпитваш съчувствие към по-младите. Преди това им завиждаш независимо за какво.
Това са нещата, които ми минават през главата, когато си мисля за Ирина и Лаура.
Искам да напиша писмо на Ирина. Тя все се оплаква, че съм пишела прекалено малко. Знам, че в действителност не чака писмата ми. Но иска да ми даде чувството, че се интересува от мен. Освен това се страхува, че скучая, а пък едно дълго писмо би било кротко и смислено занимание. Изобщо не ми вярва, като й казвам, че не знам какво е скука. Тя е добра дъщеря и има нужда от потвърждение от моя страна, че се грижи добре за мен. Откакто Алексей се изнесе на другия край на света, тя ми е най-близката роднина, също и географски погледнато. Така че тя постоянно живее с гузна съвест.