— Всичко, което направих, излезе грешно, мамо.
— Не — казвам аз, — всичко, което аз направих, излезе грешно. Ще ми се пръсне сърцето, задето имаш толкова проблеми, не ти стигат те, ами и аз с моето убийство. Надявам се, че мъжът ти не си мисли нищо лошо за нашето семейство.
— Нямам представа какво си мисли той. Разведени сме от седем години.
Това тя казва някак между другото и аз също кимвам някак между другото. Какво пък. Децата са по-важни. Нашето дете е в беда. И пред лицето на тази новина всичко, което ме заобикаля, избледнява — присъдата, инсултът ми и калъфките за възглавници в затвора.
— Дори не мога да ти дам парите, които съм спестила за Лаура. Те са в една кутия за чай в Черново. Дали някой не може да ги донесе?
— Аз също нищо не мога да й дам. Понятие нямам къде е.
— Не те разбирам.
— Какво толкова има да се разбира? Лаура изчезна. Няма я от месеци. Не ми се обажда. Не знам къде е.
И тогава казвам нещо, за което съм сигурна, че най-после ще помогне на Ирина.
— Лаура ми написа писмо.
Отново не мога да кажа дали това, което сега правя, е добро или лошо. Помолвам Ирина да ми подаде найлоновия плик, който някой бе оставил до леглото ми. Отварям го: сапун в сапунерка, гъбичка, една полуизстискана тубичка крем за ръце и една друга с паста за зъби. Червеното червило, което Маря ми зае за времето в затвора. И малкият, сгънат много пъти лист хартия, който оглаждам.
— Разбрах само това често срещащо се the — казвам аз. — Не намерих никого, който да ми го преведе.
Ирина издърпва писмото прекалено нервно из ръцете ми. Душата ме заболява от това, че прекършвам доверието на Лаура в мен. Но сега Ирина има нужда от писмото. Тя се навежда над листа, устните й се движат безшумно.
— Какво пише там? Разбираш ли го?
Тя не отговаря, очите й се плъзгат нагоре и надолу, а брадичката й се разтреперва.
— Кажи ми, Ирина.
Тя вдига глава и ме поглежда.
— Написано е точно това, което ти разказах. Какъв ужасен живот е водила. Колко отвратително е семейството й.
— Тя със сигурност не го мисли така.
— А ако го мисли? А ако мрази всички ни? Само теб не.
— И къде е тя сега?
— За съжаление, точно това не пише.
Знам, че Ирина ме излъга. В писмото е пишело много повече, отколкото ми разказа. Тя на бърза ръка се сбогува и казва, че когато й е възможно, отново ще дойде. Аз пък й казвам да не се тревожи за мен. Ще се оправя. Нека се погрижи за детето си. Не ми се ще да вярвам на всичките тия истории за Лаура, които тя ми разказа. Лаура е добро момиче.
— А ти си още млада и дори можеш пак да се ожениш, ако се научиш да се усмихваш и да си купуваш хубави дрехи — казвам на Ирина, преди тя да си тръгне.
— Че от кого да го науча?
— В края на краищата аз също се научих. А вече бях прехвърлила седемдесетте. Всъщност се научих да се усмихвам, когато се върнах в Черново.
Тя потръпва.
Взех си писмото обратно и този път го скрих в едната си обувка. Ирина не искаше да ми го даде, но аз останах твърда. Позволих й да прочете писмото, но то си е мое. Лаура беше писала на мен. Във всеки случай сега вече знам, че е написано на английски. Добро момиче, вероятно си е мислила, че баба й знае чужд език. Или че за мен би било по-лесно да намеря някого, който да ми преведе от английски, отколкото от немски.
Върнах се на работното си място до шевната машина. Щом имам работа, дишам по-спокойно. Страната ни има нужда от калъфки за възглавници.
Престанах да пиша писма. Вместо това се опитвам да уча английски. Имам късмет: жената, която седи на шевната машина вляво от мен, си спомня уроците по английски от училище. Тя е на двайсет и една години и излежава наказание за нещо, което била направила с новороденото си дете. Тя не говори за това, а и аз не я питам. Всеки ден ме учи на една английска дума, срещу което аз й помагам при шиенето.
Пръстите ми се държат така, сякаш изобщо вече не ми принадлежат. Не им обръщам внимание. Откакто се върнах след инсулта, съм ушила шестстотин и четиринайсет калъфки за възглавници. Това не е много, по-младите жени са два пъти, дори три пъти по-бързи от мен. Но пък благодарение на моите калъфки шестстотин и четиринайсет души сега вече няма да спят на гола възглавница.
В дванайсет часа винаги спираме за почивка, сипваме си слаб плодов чай от една туба, повечето жени излизат на двора да пушат, аз правя, както съм права, гимнастика за вените и наблюдавам врабчетата, които сред многото крака в гумени ботуши търсят невидими трохи. Сещам се за червенушките в Черново и се питам дали някога отново ще видя жерав. В същото време си повтарям английските думи, които съм научила последните дни. Bag. Eat. Teacher. Girl[1].