— Пусни ме — роптая аз. — Ще счупиш всичките ми кокали. Ох, вече не съм на осемдесет и две.
— Знаех си, че ще те пуснат — шепне тя. — През цялото време си го знаех.
— Откъде? Аз пък не го знаех.
— Трябва да останеш при мен, в твоята къща паяците са навсякъде.
— Искам сама да видя.
Обръщам се с гръб към Маря и с лице към моята къща. Тя все още е моята къща, това паяците също трябва да го разберат.
— Ела първо да хапнеш нещо!
— После — казвам аз. Отивам отсреща и слагам ръка на бравата. Откъм барачката се чува мяукане и едно малко котенце, сиво като пушек, изпътиква навън.
— Котката ти пак се окоти — вика Мая. — Едното няма очи.
— Не крещи така — казвам аз. — Вече не си самичка.
След което бутам вратата и отново съм си вкъщи.