Маря вече ми беше разказвала много за нейния Александър. Най-вече как я смазвал от бой, а веднъж, ужасно пиян, я бил прегазил с трактор. Известно време след това тя все още се грижила за него, а той продължавал да я ругае и от леглото си я замервал с бастуна си или с други тежки предмети, които му се намирали подръка. Няколко дни преди реактора той метнал по нея едно радио и я уцелил. Радиото се строшило и Маря намерила това за толкова възмутително, че заедно с ликвидаторите и един чувал с дрехи напуснала къщата, без дори да се обърне назад към Александър. Открили го вече мъртъв и сега тя се упреква и рисува миналото си само в розово.
Моето мнение е следното: когато двама възрастни живеят заедно, но нямат деца, по същия начин биха могли да живеят и отделно. Това не е брак, а някаква игричка.
Но запазвам мнението си за себе си.
Измивам основно две от чиниите на Маря и ги избърсвам с кухненската кърпа, която се оказва парче от завеса. Маря мърмори, че й разхищавам водата, а тя вече нямала сили да иде до кладенеца. Цъкам с език, успокоявам я.
Тя се измъква с мъка от креслото и се довлича до масата. Тялото й е огромно, паянтовият стол скърца под задника й. За мен е загадка как човек може така да затлъстее в село, където или сам трябва да си произведе хранителните продукти, или да се снабди с тях от града.
Подавам й чинията с пилешка супа.
Когато взима лъжицата в ръка, когато я потапя в жълтия бульон, когато я поднася към устата си, аз внезапно я виждам по съвсем друг начин: Маря като съвсем млада булка, в чиито очи проблясва страхът от бъдещето. Предишната й красота не се е стопила напълно, като призрак е все още в тази стая. Колко по-лесно ми е било на мен през целия живот: да не си хубава, означава да не те е страх, че можеш да изгубиш хубостта си. Мъжете пощуряваха единствено по краката ми, а днес не мога сама дори ноктите си там долу да изрежа. Напоследък Маря ми помага.
Козата скача от леглото на Маря и идва при нас на масата. Поставя главата си в скута на стопанката си и поглежда насреща към мен. Поемам глътка от супата, която е чиста и солена като сълза.
И си мисля, че Маря не е трябвало да се връща тук. Не заради радиацията. Спокойствието е това, което не е за нея. Маря принадлежи на града, където всеки ден би могла да се кара с някого в хлебарницата. Тъй като тук никой няма желание да се кара с нея, тя не се чувства добре, набъбва и скоро ще се спомине от дебелина.
По главната ни улица има трийсетина къщи, половината от тях са необитаеми. Всеки познава всеки, всеки знае откъде идва другият, предполагам, че всеки би могъл да каже кога съседът му ходи до клозета и колко често се обръща нощем, докато спи. Което не означава, че хората тук се дебнат един друг. Който се е върнал в Черново, не изпитва потребност от съвместен живот.
Парите са една от причините. В Малиши жилища не липсват, но сивите пететажни блокове от Хрушчово време са с пробити тръби и с мухлясали, тънки като мукава стени. Вместо градина има вътрешни дворове с една ръждясала люлка, останали железа от някогашна пързалка и няколко никога неизпразвани боклукчийски контейнера. Ако искаш да отглеждаш домати, трябва да имаш дача извън града, до която веднъж дневно отива претъпкан автобус. Щеше да ми се наложи да живея под наем, а пенсията ми щеше да стигне само за стая при хазяи. Стаята щеше да бъде малка.
В Черново обаче имаме хора, за които парите не са проблем, доколкото мога да преценя. Семейство Гаврилови например са културни хора, това отдалеч го подушвам. И също така, че са свикнали да живеят в комфорт. Какви пари само могат да печелят от градината си! Имат леха с краставички, парник и веранда, където в топлите месеци могат да си пекат месо на барбекю като по телевизията. Освен това имат рози, рози без край, и то всякакви цветове, растат на храсти и се катерят нагоре по оградата. Гаврилов често застава в костюм до тези рози и в момента, в който забележи някоя увяхваща, я отрязва. Гаврилова потупва листенцата с един парцал, натопен в сапунена луга, срещу листни въшки. Като минеш покрай имота им, ухае на мед и розово масло. Само дето не говорят с никого и ако спешно ми трябва сол, бих отишла някъде другаде, но не и при тях.
Бих могла да отскоча до Леночка, която отзад изглежда като момиче, а отпред като кукла. Като куклата, която Ирина имаше, когато беше дете, само че с няколко десетилетия по-стара. Леночка си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш. Но не отговаря. Има много кокошки, които се размножават като мухи. Ако се нуждая от нещо, винаги бих отишла при Леночка, тя всеки път услужва, ако има от това, което й искам.