Декър го изчакваше да каже нещо. Знаеше, че не е напуснал стаята му. Чуваше го. Помирисваше го. Навън продължаваше да вали. Запита се дали чува досадните дъждовни капки за последен път. Представи си как кръвта му изтича върху това продънено легло в затънтено градче в Тексас.
— Тук ли си? — попита той. — Няма ли да кажеш нещо?
— Ако са отвлекли приятелката ви, не бива да се притеснявате повече за нея. Прекалено късно е, за да я спасите. Това е положението.
— Добре, надявам се да грешиш, макар че е по-вероятно да си прав.
— Трябва да се оттеглиш. Аз ще се погрижа за всичко.
— Както се погрижи за Реджина Монтгомъри ли?
— Да те убия ли искаш?
— Не, просто се опитвам да разбера какво става.
— Защо?
— Казах ти вече. Искам да помогна на Мелвин.
— Никой не може да му помогне… поне истински. Напълно е прецакан. Вината не е негова, но така се получи.
— А като момче е бил планирал целия си живот.
— Аз също. Случват се такива неща. Това е животът. Кроим планове, а после те отиват по дяволите.
— Влязъл е в затвора вместо теб, Рой.
— За предпочитане беше да е вътре. Все пак е жив, нали?
— Засега.
— Върни се там, откъдето си дошъл, и ме остави да се погрижа за нещата. Вземи Леви с теб. Отведи го колкото се може по-далече. Няма да повтарям. Следващия път ще те изкормя. Ясен ли съм?
— Напълно.
— Не, не мисля, че разбираш какво ти казвам. Наистина не мисля.
Декър се приготви за удара.
Когато той се стовари върху него, не бе нанесен с нож, а с нещо тежко и твърдо.
То го блъсна в слепоочието и Декър потъна в мрак.
51
— Сега пък ти извади късмет.
Декър премигна и отвори очи.
Марс стоеше до него и го наблюдаваше.
— Нямам усещането, че съм късметлия.
— Не си единственият.
Декър се огледа.
— Къде съм?
— В болницата. Получил си мозъчно сътресение. Главата ти изглежда така, все едно те е фраснал Ленъкс Луис.
— Така и се чувствам. — Той направи опит да се изправи, но Марс протегна ръка и го спря:
— Почакай малко, великане. Никъде няма да ходиш.
Декър се отпусна на възглавницата.
— Къде са останалите?
— Богарт и Милиган разследват какво се е случило. Джеймисън прекара часове наред до леглото ти. Преди малко отиде до тоалетната. Трябва да се върне всяка секунда. Тази жена ти е невероятно предана.
Декър го погледна и каза:
— Предполагам, че невинаги осъзнавам тези неща.
Марс придърпа стол и седна.
— Направих проучване върху твоето състояние — каза той и почука с пръст по главата си.
— Защо?
— Защото исках да те разбера по-добре. Като едно време в колежанската лига. Гледаш запис на мач, за да анализираш играта на някой футболист от противниковия отбор.
— И какво откри?
— Че е доста сложно състояние. Ти също си сложен. Всеки случай е уникален. Мозъкът ти може да се рестартира и да те промени отново. Опасна работа.
— Предполагам, че затова живея ден за ден — отвърна Декър.
Марс се ухили.
— В това отношение си приличаме. — После усмивката му изчезна. — Той ли беше?
— Кой?
— Знаеш кой, Декър. Баща ми. Той ли ти причини това?
Вратата се отвори и в стаята влезе Джеймисън. Когато видя, че Декър е дошъл на себе си, тя се втурна към него и възкликна:
— Божичко, Еймъс! Как си?
— Жив. Това е всичко за момента, но ще се оправя.
— Декър тъкмо се канеше да ми каже кой го е ударил — обади се Марс.
Джеймисън ахна:
— Видя ли го? Знаеш ли кой е?
— Наистина беше баща ти, Мелвин. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че беше той.
— Значи не си го видял.
— Чух го. Беше опрял нож в гърлото ми по време на разговора. Знаеше всичко.
— Нарече ли ме по име? — попита Марс.
— Да… някакво подобно на твоето име.
— Как точно ме нарече?
— Леви.
Марс извърна поглед и потри брадичка с ръка.
— Точно така.
— Защо?
— Обичаше да ме подкача, че съм с два леви крака. Затова беше преиначил името ми. Никой друг не ме наричаше така. Само той.
— Значи е бил Рой — каза Джеймисън.
— Вече не се съмнявам — отвърна Марс.
— Човекът, който ме нападна, беше пушач — продължи Декър.
— Баща ми също.
— Какво друго ти каза, Еймъс?
Декър им разказа бавно случилото се, като пропусна някои моменти, и по-специално онези, свързани с отношението на Рой Марс към сина му.