— А вие какво смятахте? — попита Джеймисън.
— Бях уплашена — призна старицата. — Светът, който познавах, се обръщаше наопаки. Не ме разбирайте погрешно. Случващото се не ме изненада. И аз на тяхно място бих поискала същите неща. От друга страна обаче… не бях на тяхно място. — Тя погледна Марс, после извърна очи. — Бях възпитана по определен начин, макар, слава богу, вече да не възпитават децата така. Поне открито — добави възрастната жена и отново метна неспокоен поглед към Марс.
После замълча и никой не се осмели да наруши тишината.
След малко Милдред Райън продължи:
— Преподобният Сидни Хюстън беше пастор в онази църква. Повярвайте ми, никой не изнасяше по-вълнуващи проповеди от него.
— Откъде знаете? — попита Декър. — Да не би да сте посещавали службите му?
Тя облещи очи зад очилата.
— О, Боже мой, не! Щяха да ме овалят в катран и перушина и да ме прогонят от града. Разбирате ли, понякога отец Хюстън излизаше навън и изнасяше проповедите на моравата пред сградата. Имаше силен глас, който се чуваше надалече. Мощен и дълбок. А някои от нас се доближаваха достатъчно, за да го чуят. Трябва да призная, че познаваше отлично Светото писание. В сравнение с неговата църква тази, която аз посещавах, беше направо скучна.
— Добре — насърчи я Декър.
Райън заговори по-бързо и уверено.
— Беше много харизматичен, не се спираше пред нищо и хората го следваха. Както следваха Кинг по време на онзи марш от Селма, Алабама. Или Маршал, който превземаше една след друга съдебните зали из южните щати. И това доведе до конфликта му с някои много влиятелни хора.
— Знаете ли кои бяха те? — попита Декър.
— Нейтън работеше в кметството. По онова време беше дори заместник-кмет.
— А кмет е бил Търман Хюи — вметна Декър.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Единствената причина Търман да получи поста беше баща му. Току-що бе завършил колеж и беше по-скоро момче, отколкото мъж. Нейтън трябваше да стане кмет, но след като Травис Хюи каза тежката си дума, никой не посмя да му се опълчи — добави Райън с горчивина в гласа. — Знаете ли, за мнозина от нас Травис Хюи беше истински герой. Смятахме го за спасител.
— А сега? — попита Джеймисън.
Райън посочи Библията.
— Беше фалшив пророк, който проповядваше зло и омраза. И насилие — добави тя.
— Смятате ли, че е имал нещо общо с експлозията в църквата? — попита Декър.
— Не и Травис Хюи. Той никога не си цапаше ръцете.
— А съпругът ви?
Милдред Райън въздъхна дълбоко.
— Мисля… мисля, че Райън беше свързан по някакъв начин… — Гласът й заглъхна и тя примига уплашено, сякаш я бе сполетял неприятен спомен, от който искаше да се отърве, но не можеше.
— Знаел е, че ще се случи нещо ужасно — предположи Декър. — Затова е бил близо до църквата в нощта на експлозията, нали?
Тя кимна едва доловимо и крехките й рамене потрепериха.
Джеймисън постави длан върху ръката на възрастната жена, за да я успокои.
— Всичко е наред, госпожо Райън. Мисля, че съпругът ви се е опитвал да постъпи правилно.
Райън подсмръкна, взе хартиена кърпичка и издуха носа си.
— Той беше добър човек. Но не работеше за добри хора.
— Знаете ли, че е платил гаранция в размер на петстотин долара в полза на човек на име Чарлс Монтгомъри?
— Каза ми. Парите не бяха негови. Не разполагахме с подобни средства, при това излишни. Не и за да платим гаранцията на човек, когото изобщо не познавахме.
— Това означава, че някой му е наредил да го направи, нали? И му е дал парите за гаранцията.
— Да.
— Знаете ли кой?
— Той беше заместник-кмет. Не е нужно да си гений, за да се сетиш кой.
— Търман Хюи?
— Може бащата на Търман да му е дал парите. Нямам представа. Травис беше расист — добави Райън. — Намери си добри приятели, когато отиде във Вашингтон. Знаете ли, че едва не провали кандидатурата на Търгуд Маршал във Върховния съд? На първия чернокож, избран за върховен съдия?
— Не, не знаех — призна Декър.
— Не се интересувах от подобни неща, но съпругът ми ги следеше. Нямаше добро мнение нито за младия, нито за стария Хюи. Но живееше в Мисисипи и си държеше устата затворена. Влезе в политиката с намерението да върши добри дела. По онова време обаче беше трудно да вършиш добри дела в Мисисипи, особено ако бяха ориентирани към чернокожите.
— Подобна позиция не е била никак популярна — отбеляза Богарт.
— Всеки, който искаше да направи кариера в Мисисипи, беше длъжен да следва официалната линия. Нейтън трябваше да издържа семейство, но това не означаваше, че вярва в онова, което другите правеха. Защото не вярваше. Ни най-малко.