— Къде отиваме?
— Просто ще пообиколим наоколо. После ще те върна тук. Обещавам.
— Ще дишам ли още, когато ме върнеш?
— Обещавам, Леви. Няма да те нараня. И бездруго ти причиних достатъчно болка.
Марс се огледа и тръгна към баща си. Двамата се качиха в колата, Рой напусна паркинга, излезе на шосето и ускори.
По небето нямаше звезди, облаците се трупаха отново и по шосето не се виждаше друг автомобил.
Марс погледна баща си и каза:
— Стори ми се, че куцаш.
— Да, остарявам. — Рой погледна сина си, докато караше. — Сигурно ме мразиш, Леви. Защото не ме ли мразиш, трябва да има нещо сбъркано в теб.
— Опитвам се да разбера защо си направил това, което си направил.
— Разказах една част на онзи, дебелия…
— Да, и той ми предаде думите ти, но не всичките. Предполагам, че се опитваше да пощади чувствата ми.
Рой се засмя.
— Аз нямам този проблем.
— Но си го имал с мама.
Усмивката на Рой помръкна.
— Убил си я, нали? Застрелял си я в лицето с моята пушка.
— Ракът щеше да изяде мозъка й. Нямахме пари за лечение. Докторите ни казаха…
— Къде поставиха диагнозата?
— В Мексико. Двамата с майка ти останахме там известно време. Опитаха дори експериментални лекарства, но нищо не беше в състояние да й помогне. Не искахме никой в града да знае… За всеки случай.
— Декър каза, че може да са я държали като робиня в Кали. И че е откраднала сребърния чайник, когато е избягала.
— В такъв случай трябва да призная, че дебелият е много умен. Не беше точно робиня, но не беше и свободна. Онези имаха много пари. Осигуряваха й храна. Покрив над главата. Но… не беше свободна да си тръгне. Освен това… не бяха много мили с нея.
— Как тогава е успяла да избяга?
— Така се запознахме. Работех в страната. Хората, които държаха майка ти, познаваха онези, за които работех аз. Повредеше ли се някоя кола, отивах да я поправя. Живееха в същински замък, караха ролс-ройси и бентлита, а не бяха работили нито един ден в живота си. Когато отидох там, разбрах в какво положение се намира майка ти. Разговаряхме много. Крояхме планове. Накрая успях да я измъкна.
— Уби ли ги?
Рой се извърна към него.
— Щеше ли да има някакво значение, ако ги бях убил?
Марс погледна през прозореца.
— Взехме чайника — продължи Рой, — но не за да го продадем. Решихме да го запазим. Майка ти искаше да вземе нещо от тях заради всичко, което й бяха причинили.
— Как намери сили да я убиеш, татко?
Рой потрепери. Отби колата от пътя, угаси фаровете и изключи от скорост.
— Да не би да смяташ, че съм се събудил една сутрин и съм решил да я гръмна в главата? Това ли си мислиш?
— Знам, че сте планирали всичко до най-малката подробност. Убили сте някого и сте наредили нещата така, че все едно жертвата си ти. А после си ме натопил… прехвърлил си вината върху мен. Вместо да играя в НФЛ, прекарах половината си живот зад решетките. И едва не ме екзекутираха.
— Нямаше да им позволя да те убият, Леви.
Марс стовари юмруците си върху арматурното табло с такава сила, че то се изкриви.
— Името ми е, Мелвин, по дяволите!
През следващите няколко минути единственият звук, който се чуваше в колата, бе дишането на двамата мъже.
— Добре, Мелвин, всичко, което каза, е истина. Аз убих онзи човек. Майка ти подмени амбулаторните картони. Аз я убих. Аз запалих телата. Аз накарах онова момиче и мъжа от мотела да излъжат. Аз повредих колата ти. Аз те натопих. Ти влезе в затвора заради мен.
— Защо? Защо ми го причини?
— Затворът беше най-безопасното място за теб. Майка ти беше на същото мнение.
— Глупости! — изкрещя Марс.
Вместо отговор Рой извади пистолета си. Но не го насочи към него, а го постави между двамата.
— Тогава вземи пистолета, опри го в главата ми и натисни проклетия спусък, Леви. Ако ти стиска.
Марс сведе поглед към пистолета, без да крие изумлението, изписано на лицето му. После се пресегна бавно, взе оръжието и го насочи към баща си.
— По дяволите, дори не знаеш как се държи пистолет! Това не е пушка. Използвай дясната си ръка, за да натиснеш спусъка, а лявата — като опора, дори от такова разстояние. Мамка му, няма никакво значение, едва ли можеш да пропуснеш от тук. Но кръвта и мозъкът ми ще опръскат лицето ти.
Рой се извърна спокойно и впери поглед през предното стъкло, след което започна да си подсвирква тихичко.
— Мисля, че искаш да те убия — каза Марс.
— Част от мен наистина го иска. Иска всичко това да приключи. Уморен съм, Мелвин. Много преживях. Все ужасни неща.
— А Тримата мускетари?