Търман Хюи бе вдовец, съпругата му, с която бяха живели заедно над четирийсет години, бе изгубила битката с рака миналото лято. Източник на утеха му бяха четирите деца и дванайсетте внуци, както и една симпатична лобистка от Вашингтон, овдовяла след трийсетгодишен брак. Въпреки това нищо не бе в състояние да замени покойната му съпруга. Чувстваше се изгубен без нея, но все пак имаше достатъчно работа — държеше ключа за хазната, от която черпеше цялата страна. Ставаше все по-трудно да продължава да го прави, тъй като всеки избирателен цикъл изпращаше в Конгреса нови и нови хора, твърдо решени да рушат, вместо да управляват. Можеше да напусне Капитолия преди години и да натрупа състояние като лобист или консултант и тогава задълженията му щяха да се изчерпват с провеждането на телефонни разговори, обеди и вечери, а други щяха да вършат черната работа. Но не го бе направил. Очакваше смъртта да го застигне на поста, който заемаше в момента. Вярваше, че върши добра работа, която е в полза на страната му.
Роджър Маклелън бе облечен в цивилни дрехи. Той бе най-бедният от тримата, защото работата на полицай в малък град не носеше кой знае какви доходи. Жената, за която се бе оженил преди четирийсет години, беше жива, но двамата се бяха развели преди петнайсет години. „Непреодолими противоречия“ гласеше формулировката, която днес преобладаваше в бракоразводните дела. Ако в документите за развода бившата му съпруга бе споменала, че в продължение на дълги години е била подложена на домашно насилие, щеше да бъде много по-близо до истината. Децата отдавна бяха пораснали. Те се бяха разпръснали из страната и не се връщаха у дома, защото нямаха причина да го правят.
Маклелън беше избухлив от съвсем млад. Изгубеше ли футболен мач в колежа или университета — защото и тримата бяха следвали в „Ол Мис“, — приятелите му трябваше да го удържат да не се сбие с някой от противниковия отбор.
Хюи сръбваше по малко от питието си. Истланд отпиваше доста по-големи глътки.
Маклелън пресуши чашата си на един дъх и стана да си налее още. Когато той седна, Хюи се покашля и каза:
— Наистина вярвам, че най-лошото отмина. ФБР прекрати работа по случая и агентите се върнаха във Вашингтон.
Истланд кимна, но Маклелън изгледа приятелите си така, сякаш току-що му бяха казали, че Земята е плоска.
— Това са глупости, Хю — отвърна той. „Хю“ беше името, с което само двамата му приятели се обръщаха към него.
Истланд поклати глава.
— Не съм съгласен, Мак. Прибраха се във Вашингтон с подвити опашки.
— Няма да се вържа на това дори за секунда. Седях в кабинета си в управлението и слушах онзи дебелия…
— Декър — обади се Хюи.
— … онзи дебелия — продължи Маклелън — да обяснява, че сме му в кърпа вързани и ще ни прати зад решетките. Вие двамата не знаете какви ги говореше. Аз обаче бях там и го чух. Той няма да ни остави на мира. Имал съм си работа с доста фанатици. За разлика от вас. И съм виждал този поглед. Знам, че ще ни преследва до дупка.
— Много му се иска, затова е говорил така — възрази Хюи. — Разполагам с надежден източник, който потвърди, че разследването е приключило.
— Надежден източник! — възкликна изумено Маклелън. — Не мислех, че във Вашингтон съществува подобно нещо.
— Накарах моето разузнаване да проучи ситуацията, без да обяснявам причината, разбира се, и хората ми стигнаха до същия извод — каза Истланд.
— Да не би това да са онези служители от разузнаването, които обявиха, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение? — възрази Маклелън. — Защото в такъв случай не бих повярвал и на една тяхна дума.
— Мак, моля те не създавай изкуствено проблеми, при положение че те не съществуват — настръхна Хюи. — Нямат никакви доказателства. И няма начин да намерят такива.
— Забравяте Арън Калахан, или Рой Марс, както се нарича сега. Той има доказателства. И този мръсник е жив!
— Да, каза ни го вече, макар да не сме видели категорично потвърждение на това — изтъкна Хюи.
— Че кой друг би извадил онова черно хлапе от килията освен неговия баща? Как е възможно Калахан да се ожени за чернокожа? Не мога да повярвам! Та той беше един от нас.
— Никога не е бил един от нас — отвърна Истланд. — Наехме го, платихме му… Никога не е вярвал в нашата кауза. Интересуваха го само парите.
— Мислеше като нас — настоя Маклелън. — Мислеше така, както трябва да мисли един бял човек. Това имах предвид.