— Получи официално нареждане да прекратиш работа по случая, Рос. Не исках да те забърквам в неприятности, а и Рой настоя да дойдем сами.
— Послушал си него, а не мен?
— Това ми се стори единственият начин да решим случая — отвърна Декър.
— Ами аз? — попита рязко Джеймисън с намръщено лице и ръце на кръста.
— Съжалявам, Алекс! — Това бе единственото, което Декър успя да каже.
— И така, Рой е мъртъв, нападателите буквално са се изпарили при взрива — обобщи Богарт, — а на мястото не открихме нищо, което да ги свърже с Истланд или Хюи.
Марс поклати глава.
— Не мога да повярвам, че той… се самоуби.
— По този начин ни спаси, Мелвин. Или по-точно, спаси теб. Не мисля, че го беше грижа дали аз ще оцелея или не.
— Но защо? След всички ужасни неща, които ми причини? Заради майка ми ли го направи?
— Не мисля. Направи го заради теб.
— Но той не ме е обичал. Мразел ме е от дъното на душата си. Натопил ме е за убийство. Предполагам, че е избрал най-лесното решение.
— Не бих нарекла лесно решението да се взривиш — изтъкна Джеймисън.
— Защо изобщо беше дошъл с тази бомба? — попита Марс.
— Рой беше човек, който винаги гледаше да се подсигури. Подозирал е, че Истланд разполага със сериозни ресурси. Допускал е, че може да ни проследи — каза Декър.
— Каквато и да е била причината — отвърна Богарт, — вече нямаме нищо. Рой беше последната ни надежда. Сега той е мъртъв. А Истланд и Хюи ще останат на свобода.
— Не съвсем — възрази Декър.
Всички погледи се насочиха към него.
Той извади нещо от джоба на сакото си. Ръката му бе пострадала при срутването на стените в резултат на експлозията и още го болеше. Но успя да я вдигне. Държеше нещо в нея.
— Портфейлът ти? — попита Богарт.
— Не, портфейлът на Рой.
— Как му го измъкна? — възкликна Марс.
— Не съм. Той го пъхна „неволно“ в джоба ми, преди да излезе и да вдигне всичко във въздуха.
— И защо го е направил? — попита Богарт.
Декър отвори портфейла и извади единствения предмет вътре.
— Какво е това? — попита Джеймисън. — Кредитна карта?
— Не, читателска карта.
— От библиотека? — учуди се Богарт, погледна към Марс и попита: — Обичаше ли да чете?
— Никога не съм го виждал с книга в ръка.
— С изключение на онази, която ти е чел вечер, за да те приспи — поправи го Декър.
— Точно така. Как го пом… — Марс не довърши изречението.
— И защо ни е оставил читателска карта? — попита Джеймисън.
— Мисля, че това е послание — отвърна Декър и се надигна от стола. — Да вървим.
Изминаха за десетина минути разстоянието от хотела до библиотеката, която се издигаше на мястото на взривения офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Използваха колата, която Богарт бе взел под наем. Той спря пред библиотеката и паркира до бордюра. Декър ги поведе към входа.
На рецепцията ги посрещна жена на средна възраст с купчина книги пред себе си.
— Запазил съм една книга — каза Декър, след което й подаде картата.
Тя я взе и провери нещо в компютъра на бюрото си.
— Предполагам, че не е за вас — отвърна тя.
— Не, за племенника ми е. В момента се учи да чете.
Жената се усмихна.
— Започне ли отрано, ще продължи да чете през целия си живот. Ей сега се връщам — каза библиотекарката, надигна се от стола си и се скри зад рафтовете с книги.
— Ще ни кажеш ли какво става, Еймъс? — попита Джеймисън.
— Коя книга е запазил? — поинтересува се Марс.
— „Трите малки прасенца“ — отвърна служителката, която току-що се бе върнала. — Забелязах, че сте я вземали и преди — каза тя на Декър.
— Да, племенникът ми много я харесва.
— Това е класика. И аз съм я чела на внуците си. Още се стряскам при появата на Големия лош вълк. А илюстрациите са направо невероятни — каза тя и връчи на Декър книжката заедно с читателската карта.
— Благодаря.
Излязоха от библиотеката и се запътиха към колата.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Декър.
Марс отвърна:
— Това е книжката, която баща… имам предвид Рой… тоест Калахан ми четеше.
— Той много харесвал Големия лош вълк — добави Декър. — Мисля, че е виждал самия себе си в тази роля.
— Чакайте малко! — възкликна Джеймисън. — В такъв случай трите прасенца са…?
— Тримата мускетари, разбира се — отвърна Декър. — С тази разлика, че Рой ги е смятал за прасета, а не за герои. А той е бил Големият лош вълк, който ще ги изяде.
— Но нали вълкът се проваля? — попита Богарт.
— В приказката, да. Да видим какво ще се случи в живота.