Декър го изгледа с любопитство.
— Добре, но по каква причина?
— Звъннах тук-там. Оказа се, че „Кугуарите“ си търсят треньор на рънинг бековете.
— Отборът на Томи Монтгомъри?
Марс кимна.
— Момчето изгуби и двамата си родители. Рой уби майка му. Чувствам се отговорен за съдбата му.
— Но не си.
— Така е, но въпреки това искам да го направя. Имам достатъчно пари, за да помогна на Томи. Ще учредя попечителски фонд на негово име. Не виждам причина момчето да страда.
— Така е. Много мило от твоя страна, Мелвин.
— Смяташ ли, че от мен ще излезе добър треньор?
Декър го гледа в продължение на няколко минути, преди да извърне очи. Знаеше, че Марс се нуждае от известно окуражаване, нищо повече. „Старият“ Декър щеше да го насърчи без никакъв проблем. Думите сами щяха да излязат от устата му. За „новия“ Декър това бе свързано с определени трудности. Паметта и умът му бяха станали безпогрешни, но онези части от мозъка, които отговаряха за социалните връзки и емоциите, за онези дребни жестове и послания, които повечето хора приемаха за даденост, далеч не бяха съвършени.
Но когато отново погледна Марс, в съзнанието му нахлу един ярък спомен. Видя как Мелвин Марс, звездата на „Лонгхорнс“, събаря на земята Декър от отбора на „Бъкайс“ и се устремява към поредния си великолепен тъчдаун. Този спомен му помогна да подреди обърканите думи, които се щураха из главата му, в стройна и ясна мисъл.
— Трябва да помисля малко… — каза Декър. — Един от най-великите рънинг бекове в историята на колежанския футбол. Номиниран за трофея „Хайсман“. Човекът, който непременно щеше да влезе в Залата на славата на НФЛ. Чудя се какво ли толкова е видял в теб този гимназиален отбор?
Марс се засмя неловко.
— Знам как да хвърлям топката, Декър. Но представа си нямам как да науча другите да го правят.
— Мисля, че Томи ще бъде в добри ръце.
Когато пристигнаха на летището, Декър помогна на Марс с багажа. Двамата се изправиха един срещу друг на входа на терминала.
— Време е да се сбогуваме. Макар и временно.
— Точно така, временно — отвърна Декър. — Ще поддържаме връзка.
— Ела в Алабама на някой мач на „Кугуарите“. Доведи Джеймисън и Богарт.
— Непременно.
Двамата се гледаха неловко в продължение на няколко секунди, след което Марс сграбчи Декър в мечешка прегръдка, на която той отвърна смутено.
— Не знам как да ти се отблагодаря, човече — каза Марс. — Никога през живота си не съм имал по-добър приятел.
— Страхотно признание от страна на играч на „Лонгхорнс“ към играч на „Бъкайс“.
— Знаеш какво имам предвид.
Този път Декър не се поколеба. Сети се отново за онзи мач, в който бяха играли един срещу друг, и отвърна:
— Много добре разбирам какво имаш предвид, Мелвин. И аз изпитвам същото.
— Знаеш ли, някой път може отново да ме включиш в твоя екип. Тази работа с разследването ми допадна.
— Справи се добре.
— Грижи се за себе си — усмихна се Марс. — И гледай да не отслабнеш прекалено много.
— Няма такава опасност.
Прегърнаха се отново, след което Марс взе куфарите си и влезе в терминала.
Декър го проследи с поглед, докато масивният му гръб се скри сред тълпата в салона. После се качи в колата, но не потегли веднага. Включи радиото. Беше настроено на честотата на Националната обществена мрежа.
Той се замисли за последната новогодишна вечер, когато бе направил същото. Тогава бе чул една история, която промени не само неговия живот, но и живота на много други хора. И най-важното, живота на Мелвин Марс.
Хвърли последен поглед към терминала и извика в съзнанието си онази сцена, в която Марс му каза, че той е най-добрият приятел, който някога е имал.
Изведнъж се почувства по същия начин, по който се бе почувствал в мига, когато бе излязъл на терена за първия си мач при професионалистите. Когато осемдесет хиляди зрители го бяха приветствали — него, Еймъс Декър. Или така поне му се бе сторило.
Като се изключат денят, в който се бе оженил, и денят, в който се бе родила дъщеря му, това бе най-страхотният ден в живота му.
Сега този фантастичен миг от кратката му кариера в НФЛ отстъпи на четвърто място.
След признанието на Мелвин Марс, че той е най-добрият му приятел.
БЛАГОДАРНОСТИ
На Мишел, която върши всичко, докато аз пиша.
На Мич Хофман — великолепен редактор, а вече и агент.
На Майкъл Пийч, който ръководи толкова умело „Хашет“.
На издателката ми Джейми Рааб за неизменната подкрепа.
На Линдзи Роуз, Карън Торес, Антъни Гоф, Боб Кастило, Мишел Макгонигъл, Андрю Дънкан, Кристофър Мърфи, Дейв Епстейн, Трейси Дауд, Брайън Маклендън, Анди Додс, Матю Баласт, Лукас Фосет, Деб Фътър, Бет де Газман, Джесика Крюгер, Оскар Стърн, Мишел Карас, Стефани Сирабиан и всички от издателство „Гранд Сентръл“ за усърдната работа.