— И какво точно се е случило?
— Единият е мъртъв, другият парализиран.
— А Гадняра?
— В момента е зад решетките и срещу него се води разследване.
Марс се засмя и раната на сцепената му устна прокърви.
— Гадняра зад решетките! Не мога да повярвам!
— Забрави Гадняра! Да поговорим за теб.
Марс впери поглед в Декър.
— Наистина ли сме играли един срещу друг в колежа?
— Помниш ли, когато „Лонгхорнс“ разби „Бъкайс“ с пет тъчдауна? В Кълъмбъс, Охайо?
Марс се усмихна отново.
— Ти ме попита как съм успял да го направя.
Декър кимна.
— Какво мога да кажа? Тренирах здравата, но по-голямата част от уменията ми бяха дар от Бога.
— Бог не беше толкова щедър към мен.
Марс се огледа.
— Къде съм?
— След като разбрахме за случилото се, уредихме да те прехвърлят в болница близо до родния ти дом.
— Кога дойде тук?
— Кацнахме преди шест часа.
— И други ли има?
— Дойдох с екип.
— Цял екип федерални агенти се интересува от моя случай? Защо? Само защото някакъв тип си е признал? Толкова ли рядко се случват подобни неща?
— Доста рядко. Но открихме общи черти с друг случай.
— Какъв случай?
— Свързан с моето семейство — отвърна Декър. — Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че сходствата са поразителни.
— Защо тогава си тук?
Декър го изгледа изпитателно. Умееше да преценява хората, но Марс се оказа костелив орех.
— Разкажи ми за родителите си.
— Къде са останалите от екипа ти?
— Не вярваш ли на това, което ти казвам?
— Не вярвам на никого.
— Повярвай му, Мелвин — каза някой.
Марс погледна към вратата. На прага стоеше адвокатката му Мери Оливър, която приближи до леглото му и го хвана за ръката.
— Слава богу, че си добре — каза тя с навлажнени очи.
— Добре съм, Мери. Познаваш ли го? — попита Марс и кимна към Декър.
— Току-що говорих със специален агент Богарт — отвърна тя. — Господин Декър казва истината.
— Тук съм, за да разбера какво точно се е случило.
Марс се облегна на възглавницата.
— Какво се е случило? След толкова време? Желая ти късмет!
— Този късмет може да те спаси от затвора — отбеляза Декър.
— Трябва ли да се върна там? — попита Марс.
Декър поклати глава.
— След нападението решихме да те преместим на друго място.
— Къде?
— Под федерална закрила.
— Какво означава това?
— Означава, че поемаме отговорност за теб. Двама федерални агенти ще те охраняват в болницата, докато се възстановиш. След това ще преминеш под наша опека, докато не разрешим случая.
— И властите в Тексас нямат нищо против?
— Властите в Тексас си имат достатъчно проблеми — обади се Оливър. — И един от тях е възможността да ги осъдиш за случилото се.
— Сериозно ли говориш?
— Престъпен заговор, ръководен от надзирател, чийто работодател е щатът Тексас, едва не те е убил. Можем да заведем граждански иск срещу тях. Както и наказателно дело срещу охраната и всички служители на затвора.
— Желая ви късмет — каза Декър. — Но не това е причината да дойда тук. — Погледна Марс и добави: — Дойдох заради убийството на твоите родители.
Марс извърна глава и погледна Декър.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
— Ще ти трябват листове и химикалка, защото това е много информация.
— Имам добра памет — отвърна Декър. — Не забравям почти нищо.
Вратата на стаята се отвори и влезе Джеймисън. Очевидно бе чула думите на Декър. Вдигна диктофона, който държеше в ръка.
— Но тъй като моята памет не е толкова добра, винаги използвам това — поясни тя.
— Алекс Джеймисън, Мелвин Марс — представи ги Декър. — Тя е част от екипа.
Двамата се здрависаха.
— Колегата ми много искаше да поемем този случай, господин Марс — каза Джеймисън. — Той е единствената причина да сме тук.
— Разкажи ми повече за нощта, в която родителите ти са били открити — каза Декър, когато Джеймисън включи диктофона.
— Само ако състоянието ти позволява — побърза да уточни Оливър и постави ръка на рамото на Марс в знак на закрила. — Пострадал си сериозно и…
— Добре съм — отвърна Марс. — От началото ли да започна?
— Да.
И той започна. Говори в продължение на цял час. Декър често го прекъсваше, за да зададе въпрос или да уточни нещо. Когато Марс приключи, Декър помълча минута-две.
— В онази нощ си отишъл на гости на приятелка.