— Покривът и прозорците са цели. Затова вътре няма отломки.
Завъртя фенерчето, огледа помещението и пристъпи напред с бавни, предпазливи крачки.
Къщата беше малка и огледът на приземния етаж и гаража не им отне много време. Нямаше мазе, затова се насочиха към втория етаж.
Веднага щом Декър стъпи на първото стъпало, съзнанието му оцвети всичко в синьо. Случи се толкова внезапно, че едва не се спъна. Милиган го хвана за ръката.
— Добре ли си?
Декър кимна, макар изобщо да не се чувстваше добре.
Бе започнал да вижда всичко в синьо, когато се натъкна на труповете на своето семейство. И когато се върна в дома си след това.
Електриковосиньо, което потискаше всяко друго сетиво и го караше да се чувства особено, тревожно дори.
Трябва да го преодолея.
Премигна бързо, но синьото се връщаше всеки път когато отвореше очи.
Синестезията съвсем не е толкова хубаво нещо, колкото някои смятат.
Той заизкачва стъпалата предпазливо и се озова на горния етаж.
Там имаше само две спални — на Марс и на родителите му. И обща баня.
Декър влезе в първата стая. Предположи, че е била на Марс. Леглото му още беше там, а на стената над него бяха окачени прокъсани плакати на изпълнители на ритъм енд блус като Лутър Вандрос и Кийт Сует. На срещуположната стена откри още едно потвърждение, че това не е спалнята на родителите — омачкани плакати на Наоми Кембъл и Клаудия Шифер.
— Типичен американски младеж — отбеляза Милиган. — Боже, тази стая прилича на капсула на времето.
— Къде ли е бил сандъкът за оръжията? — попита Декър.
Милиган посочи отсрещната стена.
— Ей там. Сандък за една пушка с чекмедже за боеприпаси в долната част.
Влязоха в спалнята на родителите.
Декър извади скиците от старите полицейски доклади. Телата бяха открити едно до друго под прозореца. Рой бе лежал по-близо до прозореца, а Лусинда — до леглото. Стъклото бе почерняло и напукано от горещината. Дупката бе покрита с парче шперплат, заковано от външната страна.
За разлика от стаята на сина тази на родителите бе съвсем празна.
— Какво се е случило с мебелите? — попита Декър.
— Предполагам, че са ги отнесли като веществени доказателства — отвърна Богарт. — А и пожарникарите вероятно са разчистили част от леснозапалимите предмети, когато са се борили с огъня.
Декър кимна.
— Ще се опитаме да разберем със сигурност. Онези квадратни петна по стените… Сигурно е имало снимки там. Какво ли се е случило с тях?
— Ще звънна тук-там и ще проверя — отвърна Милиган.
Декър отвори вратата на дрешника и освети вътрешността му с фенер. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато спря и пристъпи навътре в тясното помещение.
— Вижте това!
Богарт и Милиган се присъединиха към него и се вторачиха в мястото, което Декър сочеше с лъча на фенерчето.
— АК плюс РБ — разчете Богарт избелелите букви, които някой бе изписал на едната от страничните стени на дрешника. — Какво означава това?
Декър снима инициалите с мобилния си телефон.
— Нямам представа. Възможно е да са отпреди Рой и Лусинда да купят къщата.
— Нищо чудно.
— А може и някой от тях двамата да ги е изписал. Което говори, че тези инициали означават нещо важно. — Декър се огледа. — Кой е позвънил на деветстотин и единайсет?
— Не мисля, че полицията е открила откъде е дошло обаждането — отвърна Милиган.
— По онова време малцина са използвали мобилни телефони. А и покритието в района едва ли е било добро. Следователно не става въпрос за шофьор, който е минавал случайно оттук.
— Защо, възможно е. Видял е пожара, прибрал се е у дома и е позвънил.
— В такъв случай полицията щеше да знае от кой номер са позвънили — възрази Богарт. — Ченгетата щяха да го проследят.
Милиган вече кимаше.
— Така е. Ще трябва да проверя.
Слязоха на долния етаж.
Там Декър обърна внимание на нещо, което бе забелязал и на влизане. Избеляла снимка на младия Мелвин Марс в екип на гимназиалния футболен отбор. Беше окачена на стената. На една малка лавица имаше още негови снимки на различна възраст.
— Изненадан съм, че още са тук — отбеляза Богарт.
— Както каза, никой не иска да обитава къща, в която са били извършени убийства. А и наблизо не живеят много хора. Дори някой да мине случайно по шосето, не би могъл да види къщата, особено сега, когато дворът е станал джунгла.
Декър се огледа.
— Струва ми се интересно онова, което не виждаме.
— И какво е то? — попита Милиган.
— Снимки на Рой и Лусинда Марс. Все едно никога не са съществували.