— Изглеждате ми прекалено дебел за федерален агент.
— Направиха изключение за мен.
— Защо?
— Защото винаги откривам истината. Ще ми помогнете ли да го направя и този път?
Монтгомъри въздъхна театрално.
— Какво значение има това, по дяволите? Добре — каза той, потри лице с окованите си ръце и се облегна на стола си. — Чували ли сте за състояние, наречено посттравматичен стрес?
— Да — кимна Декър.
— Е, мен не ме бяха проверявали за това нещо, но се оказа, че страдам от него. Имате ли представа какви неща горяха и избухваха там? Химически оръжия, боеприпаси, онзи гаден хербицид, наречен „оранжев агент“, който трябваше да остави джунглата без нито едно листо по дърветата… А кой знае с какво ни обсипваха виетнамците. И ние дишахме всичко това ден след ден. То съсипа здравето ми. Цяло чудо е, че не пипнах рак. После онази мина се взриви на няколко крачки от мен. — Той посочи главата си и веригите му издрънчаха, когато вдигна ръка. — Наложи се да изрежат част от черепа ми. Нищо чудно да са изрязали и част от мозъка ми, военните лекари така и не казаха какво точно са правили. Тогава започнаха онези главоболия.
— Наградили са ви с „Пурпурно сърце“ — отбеляза Богарт.
— Много важно. Не получих нищо друго освен този медал.
— След операцията ли започна да ви боли глава? — попита Декър.
— Да, но от Министерството по въпросите на ветераните не искаха и да чуят. Затова не получих никакво лечение. Положих усилия да продължа напред. Ожених се, започнах работа, но така и не се получи. Болката никога не спря. А когато лекарите отказаха да ми изписват повече лекарства, реших да взема нещата в свои ръце.
— Имате предвид сам да си намирате наркотици? — попита Девънпорт. — Които да облекчат болката?
— Да. Започнах с дребни кражби. Трябваше да изкарам пари, за да си купувам наркотици. После започнах да ги купувам директно от доставчиците. Избегнах посредниците, така да се каже, черпех направо от извора. — Той се усмихна мрачно. — Армията ме научи да действам ефективно.
— Предполагам, че дрогата, която сте вземали, е била силно пристрастяваща — каза Девънпорт. — И не сте могли да спрете?
— Да. Станах истински наркоман. Бях готов на всичко, за да се сдобия с пари за дрога.
— А после какво? — попита Декър.
— После нещата се развиха лавинообразно. Превърнах се в друг човек. Започнах да върша глупости, каквито никога не бях вършил. Да крада, да причинявам болка на другите… и не ми пукаше. Арестуваха ме няколко пъти за разни дреболии, но все се измъквах, без да ме осъдят. Бракът ми обаче се разпадна, изгубих работата си, дома си, всичко. Тогава започнах да пътувам из страната с надеждата да се отърва от главоболието.
— И как попаднахте на семейство Марс?
Монтгомъри заби поглед в масата, притисна длани и сбърчи чело.
— Разбирате ли… тогава не знаех как се казват, по-късно научих имената им.
— Добре, разкажете ни какво се случи — подкани го Декър.
— Пристигнах в града предишната вечер… просто минавах оттам. Не познавах никого, а и никой не ме познаваше. Та това беше някакво забутано градче с един-единствен светофар.
— Казахте „предишната“ вечер. Отседнахте ли някъде? — попита Богарт.
Монтгомъри впери поглед в него.
— Да отседна някъде? И с какво да платя? Нямах и един долар в джоба си. Нямах дори дребни монети. Бях гладен, но не можех да си купя нищо за ядене, камо ли да си платя стая в мотел. Спах в колата.
— Продължавайте — каза Декър.
— На другия ден минах покрай заложната къща. Намираше се в центъра. Отначало не й обърнах внимание, но после ми хрумна една идея. Влязох вътре, като се чудех дали да не заложа или да продам нещо. Носех медалите си, стария си пистолет… Може би щях да получа достатъчно пари, за да се нахраня. А и бензинът ми беше на свършване. Реших, че това е възможност да напълня резервоара и да продължа към следващия град. В заложната къща заварих един мъж… висок бял човек.
— Това е бил Рой Марс — каза Джеймисън. — Той е работил там.
Монтгомъри кимна.
— Тогава не знаех как се казва. Извадих нещата, които носех, и му ги показах. Той обаче отвърна, че не се интересува от подобни боклуци. В Тексас било пълно с бивши военни и ми показа една витрина с медали и оръжия, които разни хора заложили и забравили да откупят.
Богарт и Декър се спогледаха.
— Това ме вбеси — продължи Монтгомъри. — Попитах го дали е ветеран, а той отвърна, че не ми влизало в работата. Заяви, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса, защото едва свързвали двата края. Тогава вратата се отвори и влезе друг клиент. Отидох до касата и когато продавачът отвори чекмеджето, видях, че е тъпкано с пари. Разбрах, че онзи тип ме е излъгал. Имаше пари. Изобщо не се чудеше как да свърже двата края. Това ме ядоса още повече.