— Но защо? — попита Богарт.
— Реших… — Гласът на Монтгомъри потрепери. — Реших, че ако телата изгорят заедно с къщата, пожарникарите може да си помислят, че огънят ги е убил. Изобщо да не разберат, че са застреляни.
— Какво направихте с пушката? — попита Декър.
— Върнах я на мястото й.
— И после си тръгнахте?
— Да, скочих в колата и изчезнах.
— Видяхте ли друга кола на шосето? — попита Декър.
Монтгомъри поклати глава.
— Бях толкова объркан, че покрай мен можеше да мине цял конвой от танкове, без да му обърна внимание.
— Носехте ли ръкавици? — попита Декър.
— Ръкавици?
— Когато взехте пушката?
— О, да, бях с ръкавици. Не исках да оставя отпечатъци. Служил съм в армията, там имат отпечатъците ми. — Той погледна Декър и каза: — Това е… всичко.
— Не съвсем. Как разбрахте за Мелвин Марс?
— А, това ли? — отвърна небрежно Монтгомъри. — Стана миналата година. Вече бях тук, в затвора. Един приятел ми каза за Марс. Каза, че го е чул от някакъв тип в Тексас.
— Този приятел има ли си име? — попита Богарт.
— Дони Крокет — веднага отвърна Монтгомъри.
— И къде е той сега?
— В ковчег. И той беше осъден на смърт. Екзекутираха го преди четири месеца.
Богарт и Декър се спогледаха, докато Девънпорт продължаваше да наблюдава Монтгомъри.
— Защо ще споменава Мелвин Марс пред вас? — попита тя.
— Не знаехте ли? — отвърна Монтгомъри с усмивка. — Едно време играех футбол за „Ол Мис“, Университета на Мисисипи. Бях фул бек. Това означава, че връхлитах другите играчи и ги блокирах с тялото си, за да може някой тейл бек да отбележи точка. Никога не съм играл срещу Марс, тъй като съм много по-възрастен, но бях чувал за него. А когато научих повече подробности от Крокет, помолих жена ми да потърси още информация в интернет. Видях снимките на родителите му и разбрах, че това са хората, които убих тогава.
— Защо решихте да си признаете? — попита Декър. — Защото очаквате Бог да прояви повече снизхождение?
Монтгомъри сви рамене.
— Вижте, и бездруго ще умра. Прецаках целия си живот. Този Марс изгуби много, и то заради мен. Предполагам, че исках да се реванширам донякъде. Да направя едно добро дело, преди да умра. — Монтгомъри замълча и погледна Декър. — Ще го пуснат, нали? Той не е убил родителите си. Аз го направих.
— Ще видим — отвърна Декър. — Това е причината да сме тук.
— Казах на местните ченгета каквото знаех за къщата и всичко останало. Подробности, които не са ставали публично достояние. Аз бях. Какво друго мога да кажа?
— Мисля, че казахте много неща — отвърна Декър.
— И никога не сте се срещали с Мелвин Марс? — попита Богарт.
Монтгомъри поклати глава.
— Не, сър. Никога не съм се срещал с него. Ако си беше у дома онази вечер, щях да убия и него.
Всички мълчаха в продължение на няколко секунди. Декър изучаваше Монтгомъри, докато Богарт преглеждаше някакви документи, а Джеймисън и Девънпорт наблюдаваха Декър.
— Оженили сте се втори път? — попита той.
Монтгомъри кимна.
— Няколко години по-късно. Бях прехвърлил петдесет, а Реджина беше с двайсет години по-млада от мен. Роди ни се дете. Положих усилия да създам дом, да се изчистя от дрогата, но не се получи — призна той и посочи главата си. — Болката не си отиваше. Имаше периоди, когато изобщо не ме напускаше. Тогава полудявах. И вършех глупости. Реджина взе сина ни и избяга. Започнах да обирам банки, да продавам наркотици, убих двама типове, с които въртях бизнес. После убих и щатски полицай. Затова съм тук.
— Къде живее настоящата ви съпруга? — попита Декър.
Монтгомъри повдигна вежди.
— Защо?
— Ще трябва да поговорим и с нея.
— Защо? — попита отново затворникът.
— Тя е част от тази верига. Трябва да проверим всяка брънка.
Монтгомъри се замисли продължително върху думите му.
— Живее на двайсетина минути от тук. Администрацията на затвора има адреса й. Премести се да живее наблизо, когато ме прехвърлиха тук.
— Откога сте женени?
— От осемнайсет години. Макар че последните девет съм зад решетките. Вече ви казах, че тя ме напусна, когато нещата излязоха от контрол. Тогава Томи беше съвсем малък. Когато ме осъдиха на смърт, Реджина дойде да ме види в затвора. Така и не се разведохме официално. Предполагам, че й беше жал за мен.
— Колко деца имате? — попита Декър.
— Само Томи. Живее с майка си, но никога не идва тук. Не го обвинявам. Аз не бях до него, когато той имаше нужда от мен, защо му е да идва сега? Реджина казва, че от него ще излезе отличен футболист.