— И какво следва сега?
— Изявлението ще бъде препратено на съда в Тексас, под чиято юрисдикция е твоят случай. Съдът ще го проучи и ще вземе решение.
— Какво ще стане с хората, които ме осъдиха?
— Те отдавна са се пенсионирали. Случаят обаче засяга щатската прокуратура, която следи внимателно развоя на събитията. Ако обвинението приеме показанията на Монтгомъри и подкрепи обжалването ти, не мисля, че съдът ще има избор. Ще трябва да те освободи, и то незабавно.
Марс обви кърпата около врата си, при което мускулите му се очертаха под тясната тениска. После седна срещу Декър и попита:
— Колко време ще отнеме това според теб?
— Ще приключи доста бързо.
— Как изглеждаше? — продължи Мелвин.
— Кой? Монтгомъри ли?
Марс кимна, забил поглед в пода.
— Вероятно като повечето хора, които си срещнал в затвора — каза Декър.
— Скапан задник, който обича да причинява болка на другите?
— Служил е във Виетнам. Бил е ранен, в резултат на което е получил адско главоболие. Станал престъпник, за да си плаща наркотиците, защото от Министерството по въпросите на ветераните отказали да му помогнат.
— Но защо е убил родителите ми?
— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш? Това няма да промени нищо.
Марс го погледна.
— Разкажи ми.
— Баща ти се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Монтгомъри се опитал да заложи свои вещи при него. Заяви, че баща ти е отказал да ги вземе и го е обидил. Монтгомъри се ядосал, проследил го, тъй като искал да го обере, но когато влязъл у вас, разбрал, че баща ти е само служител, а собственикът вече е внесъл оборота в банката. Затова направил… Знаеш какво, като взел пушката, която намерил в стаята ти. А после слязъл в гаража и взел туба с бензин.
Марс продължаваше да се взира в пода.
— Вярваш ли му?
— Съобщи подробности, които само истинският убиец би могъл да знае.
Марс вдигна глава.
— Вярваш ли, че той го е направил?
Декър не отговори.
— Това означава ли, че не му вярваш?
— Няма значение дали аз му вярвам или не. Само истината има значение.
— Това не отговаря на въпроса ми — възрази подравнен Марс. — Защо правиш нещата толкова трудни, Декър?
— Задачата ми е да открия истината, Мелвин. Казах ти го още при първата ни среща. Освен това в момента не вярвам на никого.
— Включително на мен?
— Ти ми помагаш да се добера до истината. И то по-бързо от обичайното. — После добави: — Вероятно защото си такъв симпатяга…
— Не мислех, че имаш чувство за хумор — засмя се Марс.
— Нямам. Явно съм го прихванал отнякъде.
— Къде ще чакам, докато текат всичките тези процедури?
— На сигурно място, под опеката на ФБР. В квартира в Остин.
— Не съм бил в Остин, откакто играх за Тексаския университет.
— Предполагам — каза Декър. — Искам да те питам нещо.
— Давай.
— Прочетох доклада от аутопсията на майка ти.
Марс се напрегна и погледна към Декър.
— И какво? Откри ли нещо необичайно?
— Видях, че според съдебния лекар майка ти е имала рак на мозъка в последен стадий.
Марс едва не падна от стола. Успя да запази равновесие, като се подпря с една ръка на пода, след което се изправи.
— По реакцията ти съдя, че не си знаел.
— Това са глупости! — възкликна Мелвин.
— Не и според доклада. Приложени са снимки на тумора. Няма да ти ги покажа, защото изстрелът е обезобразил лицето й. Туморът е злокачествен, в терминален стадий. Същото заболяване, което уби и Тед Кенеди.
Марс бе вперил облещени очи в пода.
— Никога не ми е казвала нищо. Никога!
— Забелязал ли си някакви признаци, че е болна? Марс зари лице в кърпата и захлипа.
Декър, който не очакваше подобна реакция, зачака, без да помръдне от стола си.
Когато хлипанията утихнаха, Марс избърза сълзите си и се изправи бавно. Гърдите му се повдигаха тежко.
— Помня, че отслабна. Загуби апетит. Често я болеше глава. Твърдеше, че има мигрена.
— Постъпи ли в болница? Подложи ли се на лечение?
— Не мога да повярвам. Имала е рак, но не ми е казала! Умирала е, но двамата с баща ми са решили да скрият това от единственото си дете!
— Знам, че ти идва като гръм от ясно небе, Мелвин. Защото, ако се бе подложила на лечение, щеше да разбереш, нали?
— Не съм сигурен. Доста отсъствах. Но нито косата й опада, нито се виждаха някакви други признаци… Щях да ги забележа.
— Продължаваше ли да работи до края?
Марс вдигна поглед.
— Не. Татко каза, че е настоял тя да си почине. Реших, че е заради парите, които щях да получа. Но аз никога…