Гласът му заглъхна.
— Дали са ходили на лекар в града?
— Сигурно. Имаха зъболекар, а понякога мама ползваше хиропрактор. Работеше много и гърбът й се схващаше.
— Знаеш ли при кой лекар са ходили?
— Не. — Мелвин се замисли, после каза: — Предполагам, че всичко е било заради мен, Декър. Честно казано, нямах много време за родителите си. Футболът ме беше погълнал изцяло. Но… но въпреки това ги обичах. И щях да се погрижа за тях. По дяволите!
Лицето му беше изкривено от болка.
— Вършил си доста неща за толкова млад човек, Мелвин. Не би трябвало да се укоряваш.
— Този мозъчен тумор… смяташ ли, че има нещо общо със смъртта й?
— Не виждам връзка. Но, от друга страна, не знам толкова много неща.
Марс се изправи и отново избърса лицето си.
— Какво ще правя, ако ме пуснат, Декър? — попита той с нещастен глас. Гледаше го като изгубено момченце.
Декър се почувства неловко и не отговори на въпроса му. Марс продължи:
— Бях на двайсет и две, когато напуснах външния свят. Сега съм почти на четирийсет и две. Тогава бях хлапе, сега съм мъж. Но тогава имах планове. Купища планове. А сега нямам… по дяволите, нямам представа какво да правя.
Вдигна поглед към Декър, видя безизразното му лице и извърна глава.
— Остави. Ще измисля нещо. Винаги съм успявал да се справя.
— Да, така е — отвърна разсеяно Декър и се приведе напред. Настъпи моментът да зададе въпроса, заради който бе дошъл тук. — Възможно ли е ти да не си го направил, но и Чарлс Монтгомъри да не го е направил?
Марс се изправи и го погледна объркан.
— Какво?
— Какъв е третият вариант, Мелвин? Това искам да разбера.
— Трети вариант?
— Миналото на родителите ти е прекалено неясно. Никой не се е разровил в него, защото бързо са обвинили теб за смъртта им. В живота им обаче има твърде много бели петна. Възможно е някое от тях да обясни смъртта им.
— Например?
— Нямам представа.
— Защо не вярваш на Монтгомъри? Нали е съобщил подробности за дома ни и прочие?
— Възможно е да ги е научил от истинския убиец.
— Но защо ще го прави? Защо ще си признава престъпление, което не е извършил?
— Защото и бездруго вече е мъртъв. Какво значение имат още две убийства? Не могат да го екзекутират два пъти. Ами ако някой го е помолил да поеме вината върху себе си, в замяна на което е обещал да осигури жена му и детето му за цял живот?
Марс се отпусна на стола си.
— Да ги осигури за цял живот? Това са много пари. Родителите ми… Защо някой, който има толкова пари, ще се интересува от тях? Или от мен? И ще се опитва да ме измъкне от затвора след толкова време?
— Не разполагам с тези отговори. Само с въпросите.
Марс потри лицето си с потна длан.
— Направо ме побъркваш с тези приказки, човече. Първо ми казваш, че майка ми е била болна от рак, а сега и това — добави гневно той.
— Предположих, че ще искаш да научиш истината. Неподправената истина. Ако аз бях прекарал двайсет години от живота си в затвора за нещо, което не съм извършил, щях да искам да разбера кой ме е пратил там. И защо.
Марс впери поглед в него в продължение на няколко секунди, след което закима.
— Да, и аз бих искал същото. Как мога да помогна?
— Като си спомниш каквото можеш за родителите си. Техни думи, които са ти се сторили странни. Писма, телефонни обаждания, посетители… Всичко, което може да ни подскаже откъде са.
— Ще трябва да помисля.
— Е, аз не бързам за никъде. Ти също.
21
Милиган остави чашата с кафе и впери поглед в Декър, който седеше от другата страна на масата.
Екипът вечеряше в ресторант „Апълби“ в Остин, където бяха преместили Марс след изписването му от болницата.
Навън валеше силен дъжд и те бяха прекарали деня в опити да научат колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри.
— Наистина си е направил застраховка „Живот“, която ще бъде изплатена на наследниците му, в случай че умре — каза Милиган.
— Но застрахователната сума е само трийсет хиляди долара — възрази Джеймисън, която седеше до Декър.
— Обзалагам се, че за нея това са много пари — отвърна Милиган.
— Но не са достатъчни, за да си купи къща и да спре да работи — изтъкна Девънпорт.
— Възможно е Томи Монтгомъри да преувеличава — каза Милиган.
— Не мисля.
Милиган се обърна към Декър и попита:
— Защо не ни кажеш какво те кара да мислиш, че Монтгомъри лъже? Хайде, Декър, нали сме екип? Трябва да си споделяме информация.
Декър остави вилицата си и изтри устни със салфетката.