— Мога само да се надявам, господин Марс, че останалата част от живота ви ще бъде изпълнена само с положителни емоции — каза съдията, удари с чукчето и закри заседанието.
Пред съдебната зала ги очакваше тълпа от репортери, които искаха да отразят историята на Мелвин Марс. Тук на помощ се притекоха Богарт, Милиган и особено Декър, който използва едрото си тяло като топка за боулинг сред кегли, за да пробие път на Марс през гората от насочени към него микрофони и да го съпроводи до джипа, който ги очакваше.
Когато потеглиха, Декър каза:
— Това ще се превърне в национална новина.
— Изненадан съм, че някой изобщо проявява интерес към случая — отвърна Марс.
— Интересът им няма да продължи повече от двайсет и четири часа, колкото е продължителността на един новинарски цикъл.
Богарт му подаде нещо. Марс го погледна.
— Мобилен телефон?
— Всъщност смартфон — поясни Джеймисън. — С него можеш да сърфираш в интернет. Да изпращаш и получаваш имейли, да ползваш социалните мрежи, да правиш снимки, да гледаш телевизия и филми… А, да, можеш да го ползваш и като телефон.
Марс прокара пръсти по дисплея.
— Явно имам много да наваксвам.
— Това е за предпочитане пред алтернативата — отбеляза Декър.
Тъй като Марс вече не беше затворник, можеше да пътува без охрана и белезници. В самолета на „Юнайтед“ той седна до Декър. Богарт седна от другата страна на пътеката, а Джеймисън и Девънпорт — зад него. Милиган предпочете да остане в Тексас и да работи по случая на място.
Марс погледна през прозорчето.
— Отдавна не съм летял, но като че ли самолетите не са се променили много.
Декър нагласи седалката си, като наклони облегалката назад максимално.
— Има една разлика. Седалките са станали по-тесни. А може би аз съм понаедрял.
Марс не откъсваше поглед от прозорчето.
— Никога не съм мислил, че ще напусна Тексас.
— Сигурен съм, че не си очаквал да направиш още много неща.
— Никога не съм присъствал на екзекуция.
— Искам да знаеш, че Монтгомъри е предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция.
Марс се извърна рязко.
— Защо, по дяволите?
— Нямам представа. Властите в Алабама предоставят подобна възможност за избор и той е направил своя.
— Съпругата му ще присъства ли?
— Има право, но не знам дали ще дойде. А дори да се появи, съмнявам се, че ще доведе и сина им.
— Ами ако той не е убил родителите ми?
— Убил е няколко души и това не подлежи на съмнение. Законът предвижда смъртно наказание за подобни престъпления.
Марс кимна.
— Колко невинни хора смяташ, че са били екзекутирани?
— И един е много, макар да съм сигурен, че са повече.
— Трябваха ми само няколко минути, за да се присъединя към тях.
— Както ти казах, когато се запознахме, ти си късметлия. Извади голям късмет, макар преди това той да ти беше обърнал гръб.
— Е, надявам се сега вече да не ме изостави.
Марс погледна към предната част на салона и забеляза, че когато единият пилот влезе в тоалетната, стюардесата блокира пътеката към пилотската кабина с количката за напитки.
— Откога започнаха да го правят? — попита той.
— След Единайсети септември.
— Ясно.
Марс откъсна поглед от предната част на самолета и се обърна към Декър.
— Каза, че отиваме в Алабама и заради госпожа Монтгомъри.
— Точно така.
— Защо?
— Тя е единственият човек, който е посещавал Чарлс Монтгомъри в затвора през последните няколко години.
— Добре, но какво значение има това? — попита Марс.
— Ако всичко е част от някакъв заговор, то не може да бъде уредено по телефона. Нужни са лични срещи. А тя е единствената, която се е срещала с Монтгомъри. Ходила е в затвора и му е казвала какво да прави. Тя му е предала всички онези подробности, благодарение на които признанията му звучат толкова достоверно. Посещавала го е много пъти, за да е сигурна, че е запомнил всичко.
— В такъв случай тя трябва да поддържа контакт с истинския убиец на родителите ми. Защото инициативата е дошла от нея, не от съпруга й.
— И аз смятам същото.
— Но няма да ни каже кой се е свързал с нея.
— Не, не мисля, че ще ни каже — съгласи се Декър.
— Какво ще правим тогава?
— Сами ще открием колкото се може повече, след което ще се срещнем с нея.
— С надеждата да я притиснем в ъгъла?
— Да. Спомни ли си нещо от онова, за което те помолих?