Марс погледна през прозорчето, когато самолетът започна да се снижава над Алабама.
— Много мислих за това, но, честно казано, си спомних само едно…
— И то е?
Марс посочи зад дясното си ухо.
— Баща ми имаше белег на това място. Видях го, когато бях малък и го яздех на конче, нали се сещаш… Докоснах го и го попитах откъде го има. Той побесня. Уплаших се, че ще ме пребие. Майка ми влетя в стаята, видя какво се случва и го успокои. Оттогава започва да се държи различно в мое присъствие. И пусна косата си по-дълга.
— За да скрие белега?
— Да. Така поне мисля.
— Питал ли си някога майка ти за него?
— Не, бях прекалено уплашен. Никога не бях виждал баща ми толкова ядосан. Адски ме уплаши.
Декър впери поглед в седалката пред себе си.
— На зараснала рана ли приличаше? От нож или куршум?
— Не беше от куршум. Приличаше по-скоро на порязване.
— В такъв случай от нож.
— Да, струва ми се. Виж, знам, че не е много…
— Но е повече, отколкото имахме досега, Мелвин. Ще трябва само да разберем какво означава.
22
Четвъртък, пет и половина следобед.
На Чарлс Монтгомъри му оставеше само половин час живот.
Бе приключил с последната си вечеря. Вечеря, купена от автомат.
Хамбургер и кутийка кока-кола.
Стомахът му нямаше да има време да преработи храната.
Богарт, Декър и Марс седяха на предния ред в едно от помещенията за наблюдение. Джеймисън бе предпочела да не идва. Девънпорт се бе настанила на втория ред точно зад Декър. В помещението имаше още трима души. Двама бяха журналисти, а третият — щатски прокурор. Нито един член на семействата на жертвите не бе пожелал да присъства с изключение на Мелвин.
Журналистите го разпознаха и настояха да вземат интервю, но Богарт извади значката си и прекрати на бърза ръка опитите им да зададат въпроси.
Завесите бяха дръпнати, затова — поне за момента — стаята за екзекуции не се виждаше. Съседното помещение бе предназначено за роднините на осъдения. Завесите там също бяха дръпнати, затова нямаше как да разберат дошла ли е Реджина Монтгомъри.
Марс изглеждаше притеснен и по лицето му бяха избили капчици пот, макар вътре да беше хладно.
Декър забеляза това и постави широката си длан на рамото му.
— Ще издържиш ли докрай? Или предпочиташ да излезем?
Марс се приведе напред и задиша дълбоко.
— Мислех си, че се отървах на косъм от това да бъда на неговото място.
Декър свали ръката си.
— Но не си, Мелвин. Там е Монтгомъри. Можем да си тръгнем, ако искаш.
Марс се изправи.
— Не. Добре съм.
— Сигурен ли си?
— Да.
Богарт се приведе напред и каза:
— Идват.
Монтгомъри напусна килията, в която го бяха преместили миналия вторник, заобиколен от дванайсет надзиратели. Водеше ги пастор с Библията в ръце, който неуморно нижеше някаква молитва. По звуковата уредба бяха пуснали псалм.
Предварително бяха изнесли обичайната кушетка от стаята за екзекуции и я бяха заменили с електрическия стол, донесен от склада. Електрическият стол на Алабама, известен с прозвището „Жълтата мама“ заради жълтите кабели, бе конструиран от британски затворник през двайсетте години на миналия век. На вид бе доста груб и солиден.
Пасторът се отдели от процесията с наведена глава и влезе в помещението, в което се намираха Декър и останалите. Зае мястото си в края на редицата, разтвори Библията и зачете.
Надзирателите влязоха с Монтгомъри в стаята. Завесите се отвориха и осъденият можеше да види кой е дошъл да го изпрати.
Декър и останалите видяха, че Реджина Монтгомъри е дошла. Сина й го нямаше.
Погледът на Чарлс се спря върху нея за няколко секунди, но не си казаха нито дума. Накрая Реджина извърна очи.
Главният надзирател прочете смъртната присъда и попита Монтгомъри дали желае да се възползва от правото си на последна дума.
Той отново погледна жена си. Понечи да каже нещо, но само поклати глава и извърна очи. Забеляза Мелвин Марс и се вторачи в него. Двамата се гледаха няколко безкрайно дълги мъчителни секунди.
После Монтгомъри извърна поглед, без да каже нищо. Изражението на лицето му не говореше за разкаяние, а по-скоро за презрение.
Главният надзирател влезе в друго съседно помещение, в което негов колега дежуреше на телефона. Това се правеше, в случай че губернаторът отмени екзекуцията в последния момент.
Този път обаче помилване нямаше да има и надзирателят даде съответния сигнал.
Десетима служители на затвора напуснаха помещението, като се разминаха на излизане с главния надзирател, който се връщаше в стаята за екзекуции. Останалите двама подготвиха Монтгомъри, като свалиха белезниците от ръцете и оковите от краката му, сложиха го да седне на стола и привързаха главата и крайниците му към дървената рамка на „Жълтата мама“.