Майор Артър Почън хвърли поглед към тенекиената кутия на масата в В-104. Вътре се намираха 200 000 долара в облигации и 100 000 долара в отбрани акции. Той дълго мисли какво да прави, докато си сваляше вечерното сако и си слагаше два чифта топло дълго бельо и дебели дрехи. След това огледа за последен път малката кабина — истинското бронзово легло… зелената мрежичка до стената, където се оставяха скъпоценностите нощем… мраморния умивалник… плетеното кресло… канапето от конски косъм… вентилатора на тавана… звънците и електрическите приспособления, които, инсталирани на един лайнер, сякаш изглеждаха като допълнително хрумване на някого.
Той вече бе решил. Затръшна вратата, оставяйки тенекиената кутия на масата. След една минута се върна. Бързо взе една карфица за щастие и три портокала. Когато напусна кабината за последен път, кутията бе все още на масата.
Във фоайето на палуба В ковчежникът Хърбърт Макелрой подканяше всички да не се задържат на едно място. При преминаването на графинята на Родиз той извика:
— Бързайте, малка госпожо, няма много време. Радвам се, че не поискахте бижутата си от мене, както направиха някои други дами.
Хората се преливаха от салон в салон, направлявани от екипажа. Един салонен стюард улови погледа на госпожица Маргрет Фролихер, която преминаваше по коридора. Преди четири дни тя игриво го бе закачила, че поставя спасителна жилетка в стаята ѝ, намираща се в един непотопяем кораб. Тогава той се засмя и я увери, че това е само формалност и никога няма да ѝ се наложи да я носи. Спомняйки си разговора, стюардът се усмихна и я ободри:
— Не се плашете! Всичко е добре.
— Аз не се плаша — отговори тя. — Страдам само от морска болест.
Пътниците се трупаха по върховете на стълбищата — мълчалива тълпа в раздърпано облекло. Под палтото на Джек Тейър се показваха зеленикав костюм с жилетка от туид, а под тях още една жилетка от мохер. Господин Робърт Дениъл — банкерът от Филаделфия, беше само по вълнена пижама. Госпожа Търел Кевендиш бе с пелерина, а палтото на господин Кевендиш… Госпожа Джон С. Ходжбум — с кожено палто върху нощницата ѝ… госпожа Ада Кларк — само по нощница. Госпожа Уошингтън Додж не си направи труда да обуе чорапи и високите ѝ обувки хлопаха разкопчани. Г-жа Астор надничаше от подиума на оркестъра в привлекателна лека рокля. Госпожа Джеймс Д. Браун — колоритна милионерша от Денвър, бе също много стилна в своя костюм от черно кадифе с бели копринени ревери.
Увлечението по автомобилите през 1912 година се бе отразило върху облеклото на много дами — госпожа С. Е. Хенри Стенджъл носеше здраво закрепена на цветната ѝ шапка воалетка. Мадам Дьо Вийер бе облякла върху нощницата си дълга вълнена дреха за шофиране и обула вечерни пантофи.
Младият Алфред фон Драхщед — двадесетгодишен младеж от Кьолн, си бе избрал пуловер и чифт панталони, оставяйки в кабината цял гардероб с нови дрехи на стойност 2133 долара, кокили и автоматична писалка. Последните два атрибута според него специално го отличаваха от общата маса.
Във втора класа бъркотията не се отличаваше с изискана елегантност. Господин и госпожа Алберт Колдуел, които се връщаха от Сиам, където преподаваха в Банкогския християнски колеж, си бяха купили нови дрехи от Лондон, но тази вечер носеха най-старото си облекло. Бебето им Олдън бе загърнато в одеяло. Госпожица Елизабет Най бе с обикновена пола, връхна дреха и пантофи. Госпожа Шарлот Колйер не се постара да си направи прическа, а просто върза косата си с панделка. Осемгодишната ѝ дъщеря Марджъри бе загърнала раменете си със завивка за шезлонг. Г-н Колйер не вложи старание при обличането, защото очакваше да се върне скоро. Той даже остави часовника върху възглавницата си.
Създалата се в трета класа ситуация бе особено смущаваща, тъй като „Уайт Стар Лайн“ настаняваше самотните мъже и жени предимно в противоположните краища на „Титаник“. Сега много от мъжете, които спяха в близост до носа на кораба, забързаха към задната част, за да се присъединят към момичетата.
Катрин Джилнаф — жизнерадостна ирландка, която не бе навършила още шестнадесет години, дочу почукване на вратата. Бе младият мъж, който я загледа сутринта, докато свиреше на гайда. Каза ѝ да става, с кораба се е случило нещо. Ана Сьоблом — осемнадесетгодишна финландка, която бе тръгнала към Тихоокеанското северозападно крайбрежие, се събуди, когато млад датски селянин дойде да разбуди спътницата ѝ. Той даде на Ана спасителна жилетка и я подкани да тръгне с тях. На Ана ѝ беше много зле, за да се вслуша в думите му. След дълги разправии тя най-после тръгна, въпреки че се чувстваше отвратително. Алфред Виклуинд — неин съученик, ѝ помогна да си постави спасителната жилетка.