Най-после в 00:10 часа четвъртият помощник-капитан Боксхол дойде и бързо каза:
— Нали знаеш, че се блъснахме в айсберг?
— Зная, че се блъснахме в нещо — отговори Лайтолър, стана и започна да се облича.
— Водата в пощенското помещение достигна до палуба Е — продължи Боксхол, за да го подкани.
Нямаше необходимост от това. Лайтолър вече бързаше напред. Хладнокръвен, бърз, предпазлив, познаващ задълженията си до най-малката подробност, той бе идеалният втори помощник-капитан.
На лодъчната палуба моряците подготвяха шестнадесетте дървени спасителни лодки. Имаше по осем лодки на всеки борд — група от четири лодки към носа, след това 190 фута празно пространство и още четири откъм кърмата. Лодките от левия борд носеха четни номера, от десния — нечетни. Те бяха номерирани последователно от бака към кърмата. На палубата се намираха и четири допълнителни брезентови сгъваеми лодки, познати под името „Енгелхард“. Те се поставяха в празните лодбалки, след спускане на първите две носови лодки. Сгъваемите лодки бяха маркирани с буквите А, В, С и D.
Всички лодки заедно можеха да вземат 1178 души. Тази неделна вечер на борда на „Титаник“ се намираха 2207 души.
Това математическо несъответствие на бе известно на пасажерите и по-голямата част от екипажа, но дори и да го знаеха, те нямаше да му обърнат внимание. Защото „Титаник“ бе непотопяем. Всички го казваха. Когато г-жа Алберт Колдуел наблюдаваше как моряците товарят багаж в Саутхемптън, тя попита един от тях:
— Действително ли този кораб не може да потъне?
— Да, госпожо — отговори той — и господ не може да потопи този кораб.
Сега пътниците стояха спокойно на лодъчната палуба — неразтревожени, но много смутени. Досега не бяха провеждали учебно напускане на кораба. Нямаха разпределение по лодки. Разпределение имаше само екипажът, но никой не си правеше труда да го погледне. Действаше се по усет — някак си членовете на екипажа чувстваха къде са необходими и как могат да бъдат полезни. Прекараните в дисциплина години си казваха думата.
Малки групи мъже бяха накацали по лодките, сваляйки брезентовите покрития, изваждайки мачтите и безполезните неща, слагайки фенери и кутии бисквити. Други мъже стояха до лодбалките, слагайки ръкохватките и развивайки въжетата. Един по един стопорите бяха отдадени. Лодбалките проскърцаха, талите изскриптяха и лодките бавно увиснаха до кораба. Още няколко приспускания и те се изравниха с лодъчната палуба… а някои направо с палуба А за разходки, която се намираше по-долу.
Не се действаше обаче с нужната бързина Вторият помощник-капитан Лайтолър, който отговаряше за левия борд, бе човек с размах, но старшият помощник Уайлд създаваше пречки. Когато Лайтолър поиска разрешение да приспусне лодките, Уайлд каза:
— Не, ще чакаме.
Тогава Лайтолър се качи на мостика и получи заповед направо от капитан Смит. Лайтолър отново попита Уайлд може ли да качва пътниците и пак получи отрицателен отговор. Наложи се да се качи още веднъж на мостика, за да получи кимването на капитан Смит:
— Да, качвайте жените и децата и спускайте лодките!
Лайтолър приспусна лодка № 4 до палуба А и се разпореди да качват жените и децата. Така бе по-безопасно — шансовете да падне някой във водата бяха по-малки, разстоянието до морската повърхност — по-късо, а това щеше да помогне и за разчистването на лодъчната палуба, където занапред ги очакваше усилен труд. Той твърде късно си спомни, че палубата за разходки бе затворена от тази страна. Докато чакаха отварянето на прозорците, бързо свика всички назад до лодка № 6.
Стъпил с единия крак на лодката, а с другия — на палубата, Лайтолър призова жените и децата. Отговорът не беше ентусиазиран. Защо да сменят ярко осветените палуби на „Титаник“ за няколко часа мрак в гребна лодка? Даже Джон Джейкъб Астор взе на подбив идеята:
— Та ние сме в по-голяма безопасност тук, отколкото в тази малка лодка.
Един приятел извика на г-жа Д. Стюарт Уайт, която се качваше на лодка № 8.
— При връщането ще имате нужда от борден пропуск. Сутринта няма да можете да се качите обратно без него.
Госпожа Констънс Уилърд просто отказа да влезе в лодката. Изнервен до крайност, офицерът най-после вдигна рамене:
— Не си губете времето! Оставете я, щом иска!
За успокоение засвири музика. Капелмайсторът Уолъс Хенри Хартли бе събрал своите хора и оркестърът свиреше рагтайм. Първоначално музикантите бяха във фоайето на първа класа, където в очакване да спуснат лодките стояха много пътници. След това се преместиха напред към лодъчната палуба, близо до началото на голямото стълбище. Изглеждаше трудно описуемо — някои в сини униформи, други в бели сака, но в музиката им нямаше нищо нередно. Бяха взети всички мерки „Титаник“ да има най-добрия оркестър в Атлантика. „Уайт Стар Лайн“ дори отвлече от кораба „Мавритания“ на „Кунард“ капелмайстора Хартли. Теодор Брейли и челистът Роже Брико бяха лесно примамени от „Карпатия“: