— Е, стюарде — весело уведомиха те Робърт Воън, който им свиреше на малкия кораб от Компанията „Кунард“, — скоро ще бъдем на хубав кораб, с хубаво ядене.
Бас-виолистът Фред Кларк никога не беше плавал, но затова пък бе добре известен в шотландските концертни кръгове и фирмата също го купи. Първият цигулар Джон Хюм още не беше концертирал, но веселите звуци, издавани от неговата цигулка, се нравеха на пасажерите. Така и продължи — осем чудновати музиканти, които си знаеха работата. Тази вечер ритъмът бе бърз, музиката — силна и ободряваща.
На десния борд нещата вървяха малко по-бързо. Но не достатъчно бързо за президента Исмей, който сновеше напред-назад и подканяше хората да бързат.
— Няма време за губене — подвикна той на третия помощник-капитан Питмън, който работеше на лодка № 5.
Питмън му обърна гръб — не познаваше Исмей и нямаше време за нахалния непознат в домашни пантофи. Исмей му каза да товари лодката с жени и деца. Това бе вече твърде много за Питмън:
— Аз чакам нареждане от капитана — обяви той.
Внезапно му дойде на ум кой може да е този непознат. Той се спусна по палубата, сподели мисълта си с капитан Смит и го попита дали да изпълнява нарежданията на Исмей. Смит отговори кратко:
— Действай!
Връщайки се до лодка № 5, Питмън скочи в нея и извика:
— Моля, дамите да заповядат!
Госпожа Катрин Кросби и дъщеря ѝ Хариът бяха безпрекословно проводени в лодката от нейния съпруг, капитан Едуард Гифорд Кросби — по професия моряк от Милоуки и стар шкипер от Великите езера. Капитан Кросби имаше усет за истинското положение на нещата — веднага след сблъскването той се скара на жена си:
— Ако продължаваш да лежиш, ще се удавиш!
По-късно той ѝ каза:
— Корабът е сериозно повреден, но аз мисля, че водонепроницаемите отсеци ще го задържат да не потъне.
Но сега вече не искаше да рискува.
Напред се скупчиха полека и други — госпожица Хелън Озби… г-жа Ф. М. Уорън… г-жа Уошингтън Додж с петгодишния си син… млада стюардеса. След жените пуснаха няколко семейни двойки. После няколко самотни мъже. На десния борд правилото бе — първо жените, но ако има място — и мъже.
Зад тях първият помощник Мърдок — отговорен за десния борд, имаше същите проблеми с лодка № 7. Дороти Гибсън — кинозвезда от сериен филм, скочи в лодката, последвана от майка си. Те убедиха партньорите си по бридж Уилям Слопър и Фред Сюърд да ги последват. След тях се промъкнаха и други и лодката скоро броеше деветнадесет-двадесет човека. Мърдок почувства, че не бива да чака повече. В 00:45 часа той отблъсна лодка № 7 — първата лодка на вода.
След това той нареди на Питмън да поеме командването на № 5 и да бъде около кърмовия трап, стисна няколко ръце и се усмихна:
— Довиждане, желая ви успех!
Когато № 5 изскърца и тръгна надолу, се появи самият Брюс Исмей:
— Спускайте, спускайте, спускайте, спускайте! — завика той, описвайки с едната си ръка големи кръгове, като същевременно се бе хванал с другата за лодбалката.
— Ако веднага не се махнете оттам — експлодира петия помощник Лоу, — ще мога да направя нещо! Да спуснем по-бързо ли? Да не искате да удавя всички!
Исмей се смути съвсем. Без да каже нито дума, се обърна и тръгна към лодка № 3.
Старите членове на екипажа онемяха. За тях избухването на Лоу беше най-драматичното събитие тази вечер. Пети помощник-капитан обижда президента на Компанията, това няма да се размине току-така. Щом пристигнат в Ню Йорк, ще има ден на отплата.
Все още почти всеки очакваше да стигне до Ню Йорк. В най-лошия случай ще ги прехвърлят по други кораби.
— Почън! — каза Чарлс М. Хейс, когато майорът започна да помага при лодките. — корабът ще издържи още осем часа. Току-що го научих от един от най-добрите стари моряци — г-н Кросби от Милоуки.
Мосю Гати — управител на френския ресторант „А ла карт“ на кораба, стоеше напълно невъзмутим. Застанал сам на лодъчната палуба, той изглеждаше като картина на гордостта — шапката му бе точно на място, чанта в ръката, красиво сгънато пътно одеяло върху ръката му.
Г-н и г-жа Люсиен Смит и г-н и г-жа Слипър Харпър кротко седяха и разговаряха в гимнастическия салон до лодъчната палуба. Механичните коне вече бяха без ездачи — семейство Астор се беше преместило някъде другаде. Нямаше нито един и от стационарните велосипеди, които пасажерите караха с удоволствие, наблюдавайки показанията на червените и сини стрелки по голям бял часовник. Но помещението със своя ярък, покрит с линолеум на квадрати под и удобни плетени столове бе много по-приятно място от лодъчната палуба. Със сигурност тук бе поне по-топло и никой не бързаше.