Филипс се засмя на шегата и смени сигнала. Когато „Титаник“ излъчи първия предаван от океанският лайнер „SOS“, часовникът в радиорубката показваше 00:45 часа.
Никой от корабите, с които бе установена връзка, не изглеждаше така обнадеждаващ, както мигащата светлина, намираща се на десет мили от лявата страна на носа на „Титаник“. През бинокъла четвъртият помощник Боксхол ясно видя, че това е параход. При опита да установи по морза връзка със сигналния прожектор даже му се стори, че видя отговор. Но от това нищо не излезе и най-накрая той реши, че е било премигване на топовата светлина.
Бяха необходими по-сериозни мерки. Щом старши рулевият Роу пристигна на мостика, капитан Смит го попита дали е донесъл ракетите. Роу ги извади и капитанът заповяда:
— Изстреляй първата и след това продължавай на всеки пет или шест минути.
В 00:45 часа ослепителен блясък изгори нощта. Първата ракета бе изстреляна от дясното крило на мостика. Тя се издигна нагоре… нагоре, далеч на д плетеницата от мачти и такелаж. След това избухна с далечен глух пукот и дъжд от ярки бели звезди бавно се понесе към морето. Петият помощник-капитан Лоу си спомня, че в синьо-бялата светлина за миг му се мярнало изплашеното, дори шокирано лице на Брюс Исмей.
На десет мили разстояние, на мостика на „Калифорниън“, стоеше стажантът Джеймс Гибсън. Странният кораб, дошъл от изток, не бе помръднал вече цял час и Гибсън го изучаваше с интерес. С далекогледа той можа да различи страничните му светлини и блясъка на светлините от задната палуба. В един момент му се стори, че корабът се опитва да установи връзка с „Калифорниън“ чрез своя морзов прожектор. Опита се да сигнализира в отговор, но скоро се отказа. Реши, че топовата светлина на странния кораб просто примигва.
Вторият помощник Хърбърт Стоун, крачейки по мостика на „Калифорниън“, също не сваляше очи от този странен параход. В 00:45 часа внезапно над него лумна бяла светлина. Странно — помисли си той, — на кого ли е хрумнало да изстрелва ракети през нощта…
„Ти тръгвай, аз ще остана за малко“
Пътникът от втора класа Лорънс Бизли считайки себе си за типичен, невеж в морските дела, сухопътен човек, но даже той разбра какво означават ракетите. „Титаник“ се нуждаеше от помощ така неотложно, че викаше всеки намиращ се наблизо кораб, който можеше да го види.
И другите пътници на лодъчната палуба го разбраха. Нямаше повече шеги и колебания. Всъщност нямаше време даже да си кажат „довиждане“.
— Не се тревожи, малката ми — извика Ден Марвин на младата си жена, — ти тръгвай, аз ще остана за малко.
Щом тя влезе в лодката, той ѝ изпрати въздушна целувка.
— Ще се видим по-късно — усмихна се Адолф Дайкър и помогна на г-жа Дайкър да прескочи планцера.
— Бъди смела, каквото и да се случи, бъди смела! — каза д-р У. Т. Минъхън на г-жа Минъхън и отстъпи назад заедно с другите мъже.
Г-н Търел Кавендиш не каза нищо на г-жа Кавендиш. Само целувка… един продължителен поглед… още една целувка… и той изчезна в тълпата.
Марк Форчън взе ценностите от жена си, когато той и синът му Чарлз изпращаха г-жа Форчън и трите дъщери.
— Аз ще се погрижа за тях — обясни той, — ние ще бъдем в следващата лодка.
— Чарлс, грижи се за татко! — извика едно от момичетата на брат си.
— Уолтър, ти трябва да дойдеш с мен — молеше се г-жа Уолтър Д. Дъглас.
— Не — отговори г-н Дъглас, обръщайки се — аз трябва да се държа като джентълмен.
— Опитай се да слезеш с майор Бът и господин Мур — дойде последният съпружески съвет, — те са големи, силни мъже и сигурно ще успеят.
На края на тълпата стоеше младо испанско семейство, още в медения си месец. Сеньор Виктор Де Затоде Пенаско бе само на осемнадесет години, а жена му — на седемнадесет. И двамата не разбираха английски. Докато гледаха объркано суетнята, графинята от Родиз се завъртя около тях. Няколко бързи думи на френски и сеньор Пенаско предаде жена си на грижите на графинята и се отдръпна сред мъжете.
Някои от съпругите все още отказваха да тръгнат. Г-н и г-жа Едгър Меър бяха свръхчувствителни към спорове на публично място и затова слязоха в кабината си. Там те решиха да се разделят в полза на тяхното бебе.
Артър Райърсън трябваше да упражни своята власт над г-жа Райърсън:
— Ти трябва да се подчиниш. Когато се каже „жените и децата в лодките“ и твоят ред дойде, ще отидеш! Аз ще остана с Джек Тейър. Не се тревожи за нас.
Александър Т. Комтън — младши се държа непреклонно със своята майка, когато тя провъзгласи, че няма да го остави: