Заровен в близкото кожено кресло Спенсър В. Силвърторн — млад закупчик на универсалния магазин „Нъджънт“ в Сейнт Луис, пробягваше с поглед отделни пасажи от новата, нашумяла книга „Човекът от Вирджиния“. Недалеч от него Люсиън Смит (друг филаделфиец) бойко се сражаваше на бридж с трима французи въпреки езиковите затруднения.
На другата маса младежи също играеха бридж, но доста по-шумно. Обикновено младите предпочитаха по-оживеното „Кафе Паризиен“ на палуба В, като не направиха изключение и тази вечер. Но към 23:30 часа стана толкова студено, че момичетата си тръгнаха да спят, а мъжете се отправиха към пушалния салон да пийнат нещо. По-голямата част от групата избра хайбол; Хю Улнър — син на английския скулптор, си взе горещо уиски и вода, а лейтенант Хокън Бьорнстром Стефансон — млад шведски военен аташе, пътуващ за Вашингтон си поръча гореща лимонада.
Някой изкара колода карти и както играеха и се смееха, внезапно всички чуха стържещия звук. Това не ги шокира много, но бе достатъчно, за да ги раздвижи. (Господин Силвърторн все още подскача, когато разказва за този момент). В следващия миг сервитьорът от пушалния салон и г-н Силвърторн вече тичаха през задната врата… покрай къта с екзотична растителност… и навън на палубата. Те стигнаха тъкмо навреме, за да видят как леденият блок обръсна десния борд, като се извисяваше чак над лодъчната палуба. От него се откъснаха парчета лед, които паднаха във водата. Само миг още и той изчезна назад в тъмнината.
Сега и останалите в пушалния салон хора вече бяха навън. Достигайки палубата, Хю Улнър дочу мъжки глас:
— Ударихме айсберг! Ето го!
Улнър погледна объркано в нощта. На около 150 ярда зад кърмата той забеляза планина от лед, която на фона на отрупаното със звезди небе изглеждаше черна. След това тя изчезна в тъмното пространство.
Възбудата скоро премина. „Титаник“ изглеждаше здрав както преди, а пък и времето бе много студено, за да се стои продължително време навън. Групата бавно се върна, Улнър взе картите си и играта продължи. Когато последният мъж затвори с трясък вратата към палубата, на него му се стори, че машините заглъхват.
Той имаше право. Първият помощник-капитан Уилям Мърдок току-що бе преместил на мостика ръчката на машинния телеграф в положение „стоп“. Той стоеше на вахта и когато Флийт предаде предупреждението по телефона, негово задължение бе да направи нещо. Оттогава бе изминала само една минута, в която той нареди на рулевия Хичънс да даде руля „ляво на борд“, дръпна рязко щамбайна на „пълен назад“, натисна бутона за затваряне на водонепроницаемите врати и остана тридесет и седем секунди в бездиханно очакване.
Когато очакването премина, бе очевидно, че всичко сторено е извършено твърде късно. Стърженето замря и в този момент от съседната на мостика капитанска кабина нахлу капитан Смит. Няколко бързи думи:
— Какво стана, господин Мърдок?
— Айсберг, сър. Дадох „ляво на борд“ и „пълен назад“, след което щях да развъртя кърмата с „дясно на борд“, но бяхме много близо. Не можех да направя нищо друго.
— Затворете аварийните врати!
— Вече са затворени.
Те наистина бяха затворени. Когато се разнесе предупредителният звън и над кърмовата водонепроницаема врата замига червената лампа, долу, в котелно отделение № 6 огнярят Фред Барет разговаряше с втория механик Джеймс Хескит. Бърз предупредителен вик, оглушителен трясък и целият десен борд сякаш се скъса. Морето нахлу на талази, забушува около тръбопроводи и клинкети и двамата мъже се шмугнаха през вратата, която само след миг се затръшна след тях.
Барет реши, че тук, в котелно отделение № 5, нещата не изглеждат по-розови. На около два фута под затворената водонепроницаема врата в № 5 имаше срез и през дупката нахлуваше мощна струя морска вода. Помощник-огнярят Джордж Кавел се мъчеше да се измъкне от близката купчина въглища, която се бе изсипала от бункера в резултат на удара. Друг огняр гледаше тъжно към обърнатото канче със супа, което преди това бе топлил върху един от механизмите.
В останалите котелни отделения по-назад бе сухо, но обстановката не беше по-различна — объркани, крещящи мъже, които се питаха какво става. Точно това бе най-трудно за отгатване. До този момент „Титаник“ представляваше пикник. Като на нов кораб в първия му рейс всичко бе чисто. Това бе, както си спомня още огнярят Джордж Кемиш, приятна работа, която не може да се сравни с условията на старите кораби, където човек изнемогва от изтощение и се опича от горещина.