Да прегрупираш хора в гребни лодки в средата на Атлантическия океан в 2:30 сутринта бе нервна работа, дори повече, отколкото Лоу можеше да издържи:
— Скачайте, по дяволите! Скачайте — изкрещя той нетърпеливо на мис Дейзи Минъхън. Друга — възрастна дама, загърната в шал — изрази неподозирана готовност. Лоу дръпна шала и пред него се появи лице на уплашен млад мъж, чиито очи бяха пълни с ужас. Този път Лоу не каза нищо, но захвърли мъжа в лодка № 10 с всичка сила.
Прехвърлянето отне време. Мина време, докато плувците почнаха да се пръскат и пътят на лодката стана безопасен. Бе необходимо време и за прехода до там. Когато лодка № 14 се добра до мястото на потъването, минаваше 3 часът — повече от час след потъването на кораба.
Почти нямаше останали хора — стюардът Джон Стюарт… първокласният пътник У. Ф. Хойт… японец от трета класа, който се бе завързал за една врата. Повече от час лодка № 14 се мяташе безнадеждно като сляпа в нощта, следвайки виковете за помощ, но не можа да достигне никой от давещите се.
Спасиха само четирима, но г-н Хойт след един час умря. Лоу бе направил грешно сметка за времето, необходимо му да стигне до мястото на произшествието… колко време ще му трябва да открие викащите за помощ в тъмнината… и най-вече колко дълго може да живее човек във вода с температура 28 градуса по Фаренхайт. Той разбра, че е било безсмислено да се чака разпръсването на плувците. Но Лоу поне се върна.
Третият помощник Питмън, който бе в № 5, също чу виковете. Той развъртя лодката и извика:
— Връщаме се обратно към кораба!
— Накарайте офицера да не се връщаме обратно — помоли една жена стюарда Ечиз, който усилено натискаше веслото си, — защо трябва да загинем и ние, правейки безполезен опит да спасяваме останалите…
Запротестираха и другите жени. Питмън бе разкъсан от дилемата. Накрая той промени нареждането си и накара гребците да натиснат веслата. В следващия един час лодка № 5, с 40 души на борда при наличие на 65 места, се поклащаше леко над спокойния дъх на океана, а пътниците се вслушваха във виковете на намиращите се на 300 ярда плувци.
В лодка № 2 стюардът Джонсън си спомня, че четвъртия помощник Боксхол попита дамите:
— Да се върнем ли?
Те казаха не и пълната само 60 процента от капацитета си лодка № 2 продължи пътя си, чувайки виковете за помощ.
Дамите в лодка № 6 бяха различни. Г-жа Люсиен Смит, измъчвана от угризение, че бе повярвала на добронамерената лъжа на съпруга си, с която той я вкара в лодката; г-жа Чърчил Кенеди, трогната от кавалерството на своите доброволни защитници; г-жа Д. Д. Браун, смела по природа и копнееща за приключения — всички те молеха старши рулевият Хичънс да се върнат на мястото на произшествието. Хичънс отказа. Той им нарисува жива картина на плувците, които хващат лодката, залюляват я и я обръщат. Жените продължиха да го молят, но постепенно виковете намаляха. Лодка № 6, с 65 места, от които заети бяха само 28, не се приближи до мястото на крушението.
В лодка № 1 огнярят Чарлс Хендриксън отрони:
— Ние трябва да решим дали да се върнем и да помогнем!
Никой не отговори. Наблюдателят Джордж Съймънс, който командваше лодката, не се помръдна. Когато предложението дойде отново, сър Космо Дъф Гордън обяви, че според него не бива да отиват: опасно е, лодката може да бъде потопена. С това въпросът бе приключен. Дванадесетте души в направената за 40 лодка № 1 загребаха безцелно в нощта.
И с другите лодки се повтори същото: плахо предложение, по-силен отказ, пълно бездействие. От 1600 души, които се намираха на борда на „Титаник“ по време на потъването само 13 бяха прибрани от сновящите наблизо 18 лодки. Лодка G изтегли г-н Фредерик Хойт, който бе на пътя й. Лодка 4 спаси 8 души — не защото се върна обратно, а защото те бяха наблизо. На мястото на потъването се върна само лодка № 14. Защо другите не го направиха? — това е част от загадката защо опитни, тренирани мъже в еднаква ситуация реагират различно.
Виковете замряха и в нощта настъпи странна тишина. След мъчително очакване „Титаник“ бе потънал. Шокът от случилото се, очакващата ги несигурност и възбудата, усещането, че близки приятели са загубени завинаги, още не бяха се уталожили. Странно усещане за спокойствие обхвана хората от лодките. Заедно с това чувство дойде и самотата. Лорънс Бизли се чудеше защо „Титаник“, даже и смъртно ранен, създаваше у всеки чувство на опора и сигурност, каквато спасителната лодка не можеше да даде. В лодка № 13 Елизабет Шутс наблюдаваше падащите звезди и си мислеше колко незначителни изглеждаха ракетите на „Титаник“ в сравнение с природата. Тя се опита да погребе своята самота, мислейки си, че се е върнала в Япония. Два пъти нощем бе тръгвала оттам, самотна и уплашена, но накрая всичко свършваше добре.