В лодка № 4 мис Джийн Гертръд Хипах също наблюдаваше падащите звезди — никога не бе виждала толкова много от тях. Спомни си легендата, че всеки път, когато пада звезда, умира някой човек.
Бавно, много бавно, животът в лодките се връщаше. В лодка № 2 четвъртият помощник Боксхол запали зелени фалшвеери. Това изкара хората от техния транс, ободри ги. Бе трудно да се определи дистанцията и някои си помислиха, че зелените огньове са запалени от намиращи се на хоризонта спасителни кораби.
Веслата скърцаха и пляскаха във водата, носеха се гласове от лодките, които се поздравяваха в тъмнината. Лодка 5 и 7 се вързаха една за друга; така направиха и номера 6 и 16. Лодка № 6 измоли един огняр, за да могат да увеличат гребците. Другите лодки се пръснаха наоколо. В радиус от четири или пет мили 18 малки лодки бродеха в нощта по гладката морска повърхност. Един огняр от лодка № 13 си спомни за времето, прекарано на езерото в парка Риджънт, и се изпусна импулсивно:
— Това ми напомня на истински пикник!
В определени моменти картината наистина наподобяваше пикник — разговори за дребни неща, деца в краката. Бизли, който се опитваше да подвие одеялото под краката на плачещо бебе, установи, че той и жената, която държеше бебето, имат общи близки познати в Клонмен, Ирландия. Едит Ръсел забавляваше друго бебе с играчката-прасенце, което свиреше мелодията „Машъш“ при завъртане на опашката му. Хю Улнър се улови, че подава бисквити на четиригодишния Луи Наватрил. Г-жа Джон Джейкъб Астор отстъпи шала си на пътничка от трета класа, която загъна с него треперещата си от студ малка дъщеря. Увивайки шала около детето, жената благодари на г-жа Астор на шведски.
По същото време Маргрет Фролихер се запозна за пръв път с важен атрибут от морската екипировка за пикник. Страдаща до смърт от морска болест, тя бе забелязана от седящ наблизо любезен джентълмен. Той извади сребърна манерка с чашка отгоре, като предположи, че глътка бренди може да помогне. Тя прие предложението и бе мигновено изцерена. Може би бе от брендито или от новото преживяване — през своите 22 години тя никога не беше виждала манерка и това сега я очарова много.
Такъв студен пикник обаче никога не бе имало. Г-жа Кросби от лодка № 5 трепереше така силно, че тритият помощник Питмън я зави с платно. Стоящият до г-жа Браун в лодка № 6 огняр тракаше със зъби от студ. Накрая тя обви краката му с големия си черен шал, като завърза краищата върху глезените му. Мъж в бяла нощна пижама намиращ се в лодка № 16, изглеждаше толкова премръзнал, че напомняше на останалите пасажери снежен човек. Г-жа Шарлот Колиър бе толкова вкочанена, че се търкулна в лодка 14, косата ѝ закачи ключ за весло и от корена се изтръгна голям кичур.
Екипажът правеше всичко възможно, за да създаде удобства за жените. В лодка № 5 един моряк събу чорапите си и ги даде на г-жа Уошингтън Додж. Тя го погледна объркано, с благодарност, и той побърза да обясни:
— Уверявам ви, госпожо, че са съвсем чисти. Сложих ги тази сутрин.
В лодка № 13 огнярят Бочъм потреперваше от студ, но отказа да вземе предложеното му от възрастна дама палто, като настояваше палтото да се даде на млада ирландка. Хората в лодката бяха подпомогнати и от неочаквана предвидливост. Когато стюардът Рей напусна кабината си за последен път, той взе от сандъка си шест носни кърпи. Сега ги раздаде на хората в лодката и ги накара да направят възли в краищата, за да ги използват като шапки. Той си спомня с гордост, че е коронясал шест глави.
Освен от студа илюзията за пикника се разваляше и от жените-гребци. В лодка № 4 г-жа Джон Б. Тейър греба пет часа, потънала до коленете във вода. В лодка № 6 неуморимата г-жа Браун бе организирала жените да гребат по две на весло. Едната го държеше да не се измъква, а другата гребеше с него. По този начин г-жа Браун, г-жа Меър, г-жа Кенеди и други придвижваха лодката три или четири мили, опитвайки се без успех да достигнат блещукащата на хоризонта през почти цялата нощ светлинка.
В лодка № 2 г-жа Уолтър Дъглас стоеше на руля. Отговорникът за лодката Боксхол се зае да гребе и помага при паленето на зелените фалшвеери. Г-жа Д. Стюарт Уайт не се захвана с гребането в лодка № 8, но се самоназначи за сигналчик. Тя взе прът с вградена електрическа светлина и през почти цялата нощ свирепо го размахваше, помагайки или пречейки на околните.