— Наведи се надясно… изправи се… наведи се наляво — всичко необходимо, за да се противодейства на мъртвото вълнение.
Изправяйки те от различни страни, някои от мъжете се провикнаха:
— Виждам лодка! Виждам лодка!
Лайтолър ги убеди да спрат и да пазят силите си.
Ставаше все по-студено и полковникът се оплака за главата си на Лайтолър. Друг мъж подаде и на двамата по глътка от една манерка. Те му отказаха, но посочиха треперещия наблизо Уолтър Хърст. Хърст помисли, че е бренди, и пое голяма глътка. Почти се задави — беше ментова есенция.
Разговаряха учудващо много. Помощник-готвачът Джон Мейнърд им разказа как капитан Смит се е приближил до лодката преди последния миг на „Титаник“ и почти го били измъкнали горе, но той се плъзнал отново във водата. По-късно огнярят Хари Синиър твърдеше, че капитанът се е отдалечил нарочно, казвайки:
— Аз ще последвам кораба!
Може и да е било вярно, но Хърст твърдеше със сигурност, че капитанът никога не се е приближавал до лодката. Освен това Синиър пристигна един от последните — вероятно твърде късно, за да е видял сам капитана.
Повечето разговаряха за спасението. Лайтолър скоро забеляза на кърмата младшия радиооператор Харълд Брайд и го попита от носа на лодката кои кораби са се насочили на помощ. Брайд извика:
— „Балтик“, „Олимпик“, „Карпатия“.
Лайтолър пресметна, че „Карпатия“ трябва да пристигне на разсъмване… и го съобщи на околните, за да повдигне малко духовете. От този момент те започнаха да оглеждат хоризонта, търсейки някакъв знак. От време на време се оживяваха, като виждаха запалените от Боксхол в лодка № 2 зелени фалшвеери. Лайтолър даже си помисли, че това сигурно е от друг кораб.
Полека-лека нощта си отиде. Към заранта излезе лек бриз. Въздухът като че ли още изстина. Морето стана неспокойно. Леденостудени вълни заплискаха върху краката и коленете на мъжете от лодка С. Пръските режеха телата им и ги ослепяваха. Един мъж, след това втори, след това трети, се прекатуриха зад кърмата и изчезнаха от погледите. Останалите мълчаха, погълнати от битката за самосъхранение.
Мълчеше и морето. Когато първите зари на утринта прорязваха небето, в накъдрените вълнички на спокойния иначе Атлантик не се забелязваше и искрица живот.
Само един мъж бе още жизнен благодарение на забележителната комбинация от инициатива, късмет и алкохол. Преди четири часа главният хлебар Чарлс Джофин бе събуден като мнозина на „Титаник“ от странния, режещ звук. И като много други той чу сигнала за събиране малко след полунощ.
Но Джофин не се яви на лодъчната палуба с празни ръце. Той прецени, че щом има необходимост от лодките, ще има нужда и от провизии. По собствена инициатива строи своите тринайсет щатни хлебари и изпразни камбуза от наличния хляб. Хлебарите замаршируваха нагоре, носейки всеки по четири франзели хляб.
Удовлетворен, Джофин се върна в кабината си на палуба D ляв борд, за глътка уиски.
Към 00:30 часа се чувстваше достатъчно подсилен, за да изкачи стълбите до лодка № 10, където му беше мястото. На този етап бе още много трудно да се убедят жените да влязат в лодките; така че Джофин прибягна към силови методи. Той слизаше до палубата за разходки и насила довличаше по някоя жена. След това, както той сам се изразяваше ги захвърляше в лодката. Грубо, но ефикасно.
По разписание Джофин се водеше водач на лодка № 10, но той си помисли, че хората в нея са достатъчно, за да я управляват; скочи навън и помогна да я спуснат във водата. „Да тръгна с нея — обясняваше той — би било лош пример.“
Към 01:20 той се спусна, подскачайки, в кабината си на палуба D и си наля нова доза. Седна на койката си и се замечта — усещаше, че водата прехвърля прага на кабината му, стича се по шарения линолеум и достига до върха на обувките му, но на практика не изпитваше никакво безпокойство.
Около 01:45 той видя само стария, учтив д-р О’Лафлин да се върти наоколо. На Джофин не му дойде наум какво може да прави възрастният джентълмен тук, но изведнъж му хрумна, че камбузът е наблизо и вероятно те, двамата, имат едни и същи усещания.
Във всеки случай Джофин му кимна и се върна на лодъчната палуба. Пътят му не беше лек поради големия крен на „Титаник“ и стръмния наклон на стълбището. Трябваше още малко и обратния път би бил невъзможен.
Джофин ни най-малко не се отчая, когато разбра, че всички лодки са заминали. Той слезе на палуба В и от мястото, където тя се съединяваше с палубата за разходки, започна да хвърля през прозорците палубни столове. Другите го наблюдаваха, без да му помогнат.