Работата беше уморителна, така че след промушването на последния стол през прозореца (беше като вдяване на конец в игла) Джофин се оттегли в камбуза, намиращ се на десния борд на палуба А. Часът бе 02:10.
Утолявайки жаждата си, този път с вода, той чу някакъв трясък, сякаш нещо се събори. Чашите и тенджерите от камбуза се разхвърчаха около него, светлините почервеняха и върху тавана се разнесе тропот на бягащи хора.
Той се понесе навън от камбуза към кърмата на палуба А, зад мравуняка от хора, които бягаха в същата посока или се спущаха от горната лодъчна палуба. Остана по-назад, колкото бе възможно, зад опашката на тълпата. Той скочи от стълбите на палуба В, а след това и на главната палуба. Точно когато стигна до там, „Титаник“ се изкриви наляво с главоломна бързина, изхвърляйки като огромна купчина болшинството от хората върху леерите на левия борд.
Единствен Джофин запази равновесие. Спокоен и винаги нащрек, имащ чудесно чувство за равновесие въпреки издигането на кърмата и полягането на кораба наляво. Сега палубата бе толкова наклонена, че не можеше да се стои прав и затова Джофин се промъкна под леерите на десния борд и се изправи върху бордовата обшивка. Държейки се все още за леерите, той запристъпя назад, докато достигна боядисания в бяло ют. Сега стоеше върху заоблената кърмова част на кораба, стърчаща високо, на около 150 фута над водата.
Джофин внимателно пристегна спасителната си жилетка. Погледна часовника си — показваше 02:15 часа. Подбуден от нещо, го разкопча и го мушна в страничния си джоб. Бе започнал да се чуди на своето положение, когато почувства, че кърмата пропада под краката му — все едно че се намираше върху елеватор. Джофин просто стъпи в затварящата се зад кърмата вода. Даже не си намокри главата.
Той се понесе в нощта, почти необезпокояван от ледената вода. Повече от час подскача наоколо, движейки ръцете и краката си, за да запази изправеното положение. Не ви мятам, оживено обяснява той и до днес.
При първото посивяване на нощта призори, към 04:00 часа той видя нещо, което приличаше на остатък от кораба. Доплува до него и видя, че е преобърнатата лодка С. Дъното ѝ бе претоварено с хора и той не можеше да се изкачи. Тогава забеляза стар приятел от кухнята — помощник-готвача Мейнърд. Приятелството си каза думата — Мейнърд си подаде ръката и Джофин увисна на нея, пенейки водата около себе си, все още достатъчно изолиран от алкохола.
Другите не го забелязаха… отчасти защото бяха прекалено вкочанени, за да им направи впечатление, отчасти защото всички очи бяха вперени на югоизток в хоризонта. Минаваше 3:30 когато го видяха за пръв път — далечен блясък, последван от глух гърмеж. В лодка № 6 мис Нортън извика:
— Вижте блясък на светкавица!
Докато Хичънс изръмжа:
— Това е падаща звезда.
В лодка № 13 лежащ на дъното огняр — почти безжизнен от студа — изведнъж скочи и извика:
— Това е оръдие!
В лодка № 8 морякът Джоунс не повярва на очите си. Като се обърна към графинята на Родиз, която гребеше до него, той прошепна:
— Виждате ли някаква светлина? Погледнете, когато онази вълна ни надигне, но ако се лъжа, не казвайте нищо!
Докато лодката се катереше по следващата вълна, графинята огледа хоризонта. В далечината се мержелееше неясна светлина. Още няколко мига и нямаше никакво съмнение; тя каза на останалите.
Самотната светлина ставаше по-ярка, след това се появи друга, и още, и още. Появи се голям, свирещ параход, който изстрелваше ракети, за да ободри хората от „Титаник“, че помощта идва. В лодка № 9 морякът Педи Макгаф внезапно избоботи:
— Нека всички се помолим на господа, защото на хоризонта има кораб, който идва към нас!
Мъжете от лодка С нададоха радостен вик и затракаха отново със зъби. Някой в лодка № 3 запали парче вестник и диво го размаха, след това подпали сламената шапка на г-жа Дейвидсън — щеше да гори по-продължително. В лодката на г-жа А. С. Джервънс натопиха носни кърпи в газ и ги запалиха като сигнали. В лодка № 13 направиха книжен факел от писма. В № 2 Боксхол запали последния фалшвеер. В лодка № 8 г-жа Уайт размаха електрическата си пръчка с неподозирана сила.
Над водата се понесоха викове на облекчение. Когато ужасната нощ отстъпи място на огненокораловия цвят на красивата зора, дори природата изглеждаше доволна.
Но не всички я видяха. В полупотъналата лодка А Олаус Абелзет се опитваше да раздуха волята за живот в лежащите около него полузамръзнали мъже. В светлината на зараждащия се ден той хвана един мъж за рамото, накара го да седне на дъното на лодката: