— Старото корито бе възбудено като нас!
Но Рострън стоеше със свито сърце. Към 03:35 бяха съвсем до мястото на „Титаник“, а от него нямаше и следа. Той реши, че зеленият огън не се е виждал толкова отвисоко. Може би това е в резултат от прозрачната нощ. В 03:50 той даде „внимание, машина“ — бяха почти на мястото. В 04:00 даде „стоп“ — бяха вече там.
Изведнъж лумна друг зелен огън. Беше точно по носа, ниско над водата. В отблясъците на светлината се видя намираща се на около 300 ярда спасителна лодка. Рострън даде ход, направи поворот надясно, за да може да вдигне лодката от левия си, подветрен борд. Само след миг забеляза огромен айсберг точно по носа и бе принуден да тръгне на другата страна, за да избегне сблъскването.
Сега лодката се падаше от наветрената страна и докато се сближаваха, се появи вятър и морето се набърчи. В тъмното се разнесе глас:
— Имаме само един моряк и не можем да маневрираме добре.
— Добре — извика в отговор Рострън и бавно започна да доближава „Карпатия“, докато гласът извика отново:
— Дайте „стоп“ на машината.
Това бе четвъртият помощник Боксхол от лодка № 2. Седящата до него г-жа Уолтър Дъглас от Минеаполис бе близо до истерия.
— „Титаник“ — изплака тя — потъна заедно с хората на борда!
Боксхол ѝ каза да млъкне и неговата острота подейства мигновено. Тя бързо се съвзе и след това винаги се съгласяваше, че направената забележка бе правилна.
На „Карпатия“ никой не я чу. Всички очи бяха заковани към поклащащата се към трапа спасителна лодка. Г-жа Огден забеляза на борда ѝ емблема на „Уайт Стар Лайн“ и спасителните жилетки, които създаваха впечатление, че всички са облечени в бяло. Г-жа Крейн се зачуди на бледите, напрегнати лица, които гледаха към палубите. Единственият звук, който долиташе, бе плач на бебе от лодката.
Въжетата бяха спуснати и в лодката се раздвижиха. След миг на колебание мис Елизабет Алън бавно се закатери по люшкащия се щормтрап и падна в обятията на ковчежника Браун. Той я попита дали „Титаник“ е потънал и тя му отговори утвърдително.
Горе на мостика на Рострън всичко му беше ясно и без да пита, но считаше, че формалностите трябва да се спазват. Изпрати за Боксхол и когато потръпващия четвърти помощник-капитан застана пред него, той се обърна с думите:
— „Титаник“ потъна ли?
— Да — гласът на Боксхол се пречупи, — потъна около 02:30 часа.
Развиделяваше се и хората на палубите вече виждаха други спасителни лодки от всички страни. Бяха разпръснати в район от около 4 мили и бе трудно да ги различиш от множеството малки айсберги, които покриваха повърхността. Сред малките ледени хълмове имаше и три или четири извисяващи се чудовища с височина 150–200 фута. На север и на запад — на около 5 мили — се простираше плътно ледено поле, на което не се виждаше краят. От него на хоризонта стърчаха огромни ледени планини.
— Когато видях леда, през който бях плавал цяла нощ — разказваше след време Рострън на свой приятел, — изтръпнах и си помислих, че ръката, която бе стискала щурвала през нощта, не може да бъде моя.
Гледката беше толкова поразяваща, че тези, които бяха проспали всичко досега, не можеха да я асимилират. Г-жа Уолъс Брадфорд от Сан Франциско надникна през илюминатора и запримига невярваща — на около половин миля се издигаше огромен, назъбен връх, наподобяващ на крайбрежна скала. Той не беше бял и тя се учуди:
— Как може да сме близо до скала, когато сме на четири дни път от Ню Йорк в южно направление, в средата на океана.
Мис Сю Ева Рул от Сейнт Луис бе също толкова учудена. Когато тя за пръв път видя пляскаща с весла спасителна лодка в утринта, ѝ се стори, че е гондола на въздушен кораб, а огромната сива маса зад нея оприличи на рамка. Беше сигурна, че спасяват екипажа на дирижабъл.
Друг объркан пътник загради пътя на една стюардеса в коридора. Тя спря, преди той да промълви и една дума. След това посочи към олюляващите се в основния ресторант жени и изхлипа:
— От „Титаник“ са. Той е на дъното на океана.
На десет мили от „Карпатия“ с пукването на зората „Калифорниън“ започна да се връща към живот. В 04:00 часа старши помощник-капитанът Джордж Фредерик Стюарт се качи на мостика и освободи вторият помощник Стоун.
Стоун го осведоми за събитията — разказа му за странния кораб, ракетите, начина, по който той изчезна. Той добави, че около 03:40 е видял друга ракета, този път от юг, и явно не от кораба, който е изстрелял първите осем. Смъртно уморен, Стоун се спусна по трапа и си легна — отсега нататък бе ред на Стюарт.