В 04:40 Стюарт събуди капитан Лорд и повтори разказа на Стоун.
— Да, знам — прекъсна го капитанът, — той ми съобщи.
Лорд нахлузи някакви дрехи и се качи на мостика. Той започна да обсъжда различни варианти за измъкване от леденото поле по път за Бостън. Стюарт се намеси и го попита дали ще провери какъв е този кораб на юг.
— Не, няма — отговори Лорд, — той вече не подава сигнали.
Стюарт не го закачи повече, даже не спомена, че когато Стоун слизаше от мостика, каза убедено, че корабът на юг не е същият, който бе изстрелял осем ракети.
Той мисли дълго над случилото се и накрая в 05:40 събуди радиооператора Ивънс с думите, които той самият добре помни:
— Някакъв кораб изстрелва ракети. Можеш ли да провериш какво става наоколо?
Ивънс сънливо стана в полумрака, намери слушалките и настрои радиостанцията.
След две минути Стюарт хвърчеше по стъпалата към мостика и крещеше:
— Има потънал кораб! — след това отново до рубката… пак на мостика… после при капитан Лорд с потресаващата новина:
— „Титаник“ се е натъкнал на айсберг и е потънал!
Капитан Лорд направи това, което всеки добър капитан трябваше да направи. Той бързо се разпореди да дадат ход на машината и се отправи към последното място на „Титаник“.
„Идете си! Ние току-що видяхме съпрузите си удавени“
— Мамо, погледни красивия Северен полюс, макар, че на него няма Дядо Коледа — каза малкият Дъглас Спедън на майка си, г-жа Фредерик О. Спедън, докато лодка № 3 си пробиваше път през леда към „Карпатия“.
Картината на Арктика сякаш беше извадена от детска книжка. Слънцето едва се подаваше над хоризонта и под първите му лъчи ледът блестеше. Планините изглеждаха омайно бели, розови, виолетови, тъмносини, в зависимост от ъгъла на лъчите и падащите отсенки. Сега морето имаше ясносин цвят и в развълнуваната вода подскачаха малки отломки лед, с размер на човешки юмрук. Небето на изток грееше в златно и синьо, обещавайки един прекрасен ден. На запад се скриваха отсенките на нощта; Лорънс Бизли си спомня, че Зорницата свети дълго след залеза на другите звезди. Близо до хоризонта се яви тънък, блед, сърповиден месец.
— Нова луна! Дайте си парите, момчета, ако ги имате! — Огнярят Фред Барет бодро подвикваше на гребящия в лодка № 13 екипаж. Въздишки и викове на облекчение се носеха от всички лодки, докато мъжете се състезаваха чия лодка ще пристигне първа до „Карпатия“. Някои запяха:
— Натискайте към брега, момчета!
Други заскандираха. Трети останаха мълчаливи — потресени от гибелта или съкрушени от облекчение.
— Хайде, уважаеми дами, не унивайте! Спасени сме — наблюдателят Хог се опитваше да ободри вперилите безжизнен поглед жени от лодка № 7, които останаха мълчаливи.
На преобърнатата лодка С също нямаше овации. Лайтолър, Грейси, Брайд, Тейър и другите бяха твърде заети да запазят плавателността на лодката. Подпомогнати от утринния бриз, вълните прескачаха през корпуса и го люшкаха напред-назад. При всяко поклащане изпод лодката излизаше порция въздух и килът се забиваше по-дълбоко във водата. Следвайки указанията на Лайтолър, мъжете все още местеха тежестта си напред и назад, но след час упражнения бяха уморени до смърт.
Видът на приближаващата се със зората „Карпатия“, толкова вълнуващ за всички други, не означаваше почти нищо за тези мъже. Лодката се намираше на около 4 мили и хората в нея се чудеха как ще издържат, докато ги забележат. Изведнъж в светлината на разсъмването не видяха нова надежда. Само на 800 ярда от тях се намираха завързаните заедно според указанията на петия помощник-капитан Лоу лодки 4, 10, 12 и G.
Мъжете от лодка С закрещяха: „Ей, вие на кораба“, но бяха много далеч, за да ги чуят. Тогава Лайтолър потърси офицерската си свирка в джоба и нададе пронизителен сигнал. Звукът бе не само чут, но и стана ясно на намиращите се в другите лодки моряци, че свири офицер.
В № 12 морякът Фредерик Клинч бързо погледна нагоре и му се стори, че вижда 20 прави мъже, о господи, върху корабен комин. В № 4 настройчикът Семюъл Хеминг също вдигна поглед — в ранната сутрешна светлина сякаш група мъже стоеше върху леден блок. Двете лодки почти едновременно се насочиха нататък. Гребяха бавно и когато стигнаха на един човешки глас разстояние, Лайтолър започна да ги подканя:
— Хайде да ни свалите оттук!