Елизабет Шутс, която пристигна със същата лодка, не се опита да се покатери. Тя седна в един въжен сапан и с мощно дръпване бе изтеглена. Отнякъде се разнесе глас:
— Внимателно, момчета! Тя е полутежка категория!
Брюс Исмей се олюля на борда около 6:30 часа и зафъфли:
— Аз съм Исмей… аз съм Исмей. — Треперейки, той се бе подпрял с гръб на надстройката до трапа. Д-р Макги внимателно се приближи:
— Защо не отидете в салона да изядете една супа или да пийнете нещо?
— Не, аз наистина не искам нищо.
— Идете да си вземете нещо!
— Ако ме оставите на мира тук ще бъда много по-щастлив — избухна Исмей, но после се коригира. — Бих искал да ме заведете в някоя кабина, където да остана сам.
— Моля ви — меко настояваше докторът, — идете в салона и си вземете нещо горещо!
— Казах ви, че не искам!
Д-р Макги се предаде. Той внимателно го заведе в своята кабина. През остатъка от пътуването Исмей въобще не я напусна, не прие нито веднъж посетител (с изключение на един път Джек Тейър), не консумира нито веднъж твърда храна; държаха го до края на пътуването под опияти. Това бе началото на самоналоженото изгнание от активния живот. След година той се оттегли от „Уайт Стар Лайн“, купи си голямо имение на западния бряг на Ирландия и остана истински отшелник до смъртта си през 1937 година.
Олаус Абелзет достигна палубата около 7:00 часа. Върху прогизналите му, треперещи рамене бе хвърлено горещо одеяло, след което бързо го заведоха в ресторанта и му дадоха бренди и кафе. Г-жа Шарлот Колиър и другите от лодка № 14 изчакаха петия помощник-капитан Лоу да свали мачтата и да сгъне ветрилото. Той хареса пъргавата лодка.
Така лодките пристигаха една след друга. Щом лодката се доближеше до борда, от палубата за разходки се надвесваха спасените вече хора и търсеха познати лица. Били Картър стоеше до семейство Огден и гледаше като побъркан за жена си и детето. Когато останалите членове на семейството се приближиха до борда с лодка № 4, г-н Картър се надвеси над леерите:
— Къде е синът ми? Къде е синът ми?
Едно малко момче от лодката махна от главата си голяма дамска шапка и извика:
— Тук съм, татко!
Легендата разказва, че шапката е поставена на главата на десетгодишното момче от Джон Джейкъб Астор, който в отговор на възраженията казал:
— Сега той е момиче и може да тръгне!
Уошингтън Додж бе другият мъж, който мъчително очакваше своето семейство; очакване, което в значителна степен се дължеше на жестокия каламбур на петгодишния Уошингтън младши. Д-р Додж не видя качването на жена си и сина си на борда, жена му също не забеляза съпруга си, но малкия Уошингтън видя баща си. Той реши, че ще е много весело, ако го опази в тайна. Не каза на майка си и умело се скри от баща си. Накрая вечно преданият на семейството стюард Рей развали всичко, като събра цялото семейство.
Тълпата около леерите непрекъснато се увеличаваше, тъй като пасажерите от „Карпатия“ започнаха да излизат от кабините си. Някои от тях научаваха за събитията по необикновен начин. Г-н и г-жа Чарлс Маршал се събудиха от почукването на стюарда по вратата на спалнята:
— Какво има? — извика г-н Маршал.
— Вашата племенница иска да ви види, сър — дойде отговор.
Г-н Маршал остана като гръмнат. Той знаеше, че и трите му племенници правеха рейс с „Титаник“. Даже снощи му изпратиха радиограма. Как може тогава едната от тях да е на борда на „Карпатия“? Стюардът обясни. След няколко минути семейство Маршал държеше в прегръдките си г-жа Е. Д. Епълтън (другите племенници пристигнаха по-късно), а дъщеря им Ивлин изтича на палубата да види гледката.
Бе странна гледка. Безкрайната равнина от натрупан лед на север и на запад и плаващите пред основното ледено поле големи и малки айсберги, наподобяващи разузнавателна част пред основните сили на армията, придаваха на морето любопитен изглед. Идващите от всички страни гребни лодки в средата на Атлантика изглеждаха неправдоподобни и ненужни — тяхното място не беше тук. А хората, които се блъскаха, излизайки от тях, не можеха да имат по-странен вид — мис Сю Ева Рул забеляза една жена, която бе увита единствено в турска хавлия, завързана около кръста й, но върху раменете си носеше великолепна вечерна кожена наметка. Костюмите бяха пъстра колекция от привързани с тънки въженца вечерни рокли… кимона… скъпи кожени палта… едноцветни вълнени шалове… пижами… гумени ботуши… чехли от бял сатен. Но все още беше ерата на етикецията — учудващ брой жени носеха шапки, а мъжете — конфедератки.
Най-странното нещо от всичко беше мълчанието. Почти не се проронваше дума. Всеки го забеляза; всеки намери различно обяснение. Свещеникът П. М. А. Хокс — пътник от „Карпатия“ помисли, че хората са твърде ужасени, за да говорят. Капитан Рострън считаше, че всеки е твърде зает. Лорънс Бизли чувстваше, че не е нито едното, нито другото — в тях просто присъстваше нещо много голямо, което те не можеха да обхванат.