Горе на мостика капитан Смит се опитваше да състави цялостна картина на случилото се. На кораба нямаше друг, който да може да го направи по-добре от него. След тридесет и осем годишна служба в „Уайт Стар“ той беше не само опитен капитан, този брадат патриарх беше обожаван и от екипажа и от пътниците. Те обичаха всичко у него — най-вече чудесното съчетание на твърдост и благородна вежливост. Имаше слабост към пурите. „Пурите бяха неговото удоволствие — казва дъщеря му. — Когато пушеше, той не позволяваше никой да се движи в стаята, така че синият облак над главата му оставаше винаги неподвижен.“
Капитан Смит бе роден за ръководител. Когато след сблъскването той се качи на мостика, първата му задача бе да излезе на дясното крило и да провери дали айсбергът още се вижда. Първият помощник-капитан Мърдок и четвъртият помощник Боксхол го придружаваха и за момент тримата се взираха в тъмнината. На Боксхол му се стори, че вижда тъмна сянка далеч зад кърмата, но не беше сигурен дали това е така.
От този момент нататък всичко бе професионализъм. Капитан Смит изпрати Боксхол за бърз оглед на кораба. След няколко минути той се върна; бе достигнал възможно най-дълбокото място в предната част на кораба, но там нямаше и следа от повреда.
Това бе последната добра новина, която капитан Смит чу тази нощ.
Все още обезпокоен, капитан Смит отново разпореди на Боксхол:
— Слез долу, намери дърводелеца и го накарай да измери нивото на нахлулата вода.
Боксхол не беше стигнал до долния край на водещия към мостика трап, когато се сблъска с бягащия нагоре дърводелец Д. Хътчинсън. Пробивайки си път с лакти, той задъхано каза:
— Корабът бързо се пълни с вода!
Непосредствено след него дотича пощенският служител Яго Смит. Той се облегна на мостика и промълви на пресекулки:
— Пощенското помещение бързо поема вода!
Брюс Исмей бе следващият. Той бе облякъл костюм върху пижамата, бе нахлузил домашните си чехли и се катереше към мостика, за да узнае дали това, което ставаше, трябва да бъде докладвано на президента на Компанията. Капитан Смит му каза за айсберга. Тогава Исмей попита:
— Мислите ли, че корабът е сериозно повреден?
Малка пауза и капитанът бавно отговори:
— Страхувам се, че да!
Скоро щяха да узнаят какво става. Изпратиха да повикат Томас Андрюз — управляващ директор на корабостроителните заводи „Харланд енд Улф“. Като строител на „Титаник“ Андрюз се бе качил на кораба в първия му рейс, за да види и отстрани съществуващите недостатъци. Ако някой можеше най-точно да определи ситуацията, това бе именно този човек.
Той бе наистина забележителна личност. Като строител познаваше и най-малкия детайл на „Титаник“. Но и това не бе достатъчно за него. От вниманието му не убягваха нито големите нито малките неща. Той знаеше дори как ще реагира корабът в дадена ситуация. Андрюз познаваше корабите така, както някои хора познават конете.
Той еднакво добре познаваше и хората, които управляваха кораба. Всички идваха при него със своите проблеми. Една вечер — първият помощник Мърдок, обезпокоен, че ще бъде изместен от друг първи помощник — Уайлд. Друга вечер — две каращи се стюардеси, за които Андрюс имаше авторитета на Върховния съд. Тази вечер пък главният хлебар Чарлс Джофин бе приготвил за него специална франзела хляб.
Пътуването на Андрюз досега протичаше съгласно плана. Той кръстосваше кораба по цял ден, изписвайки купища бележки. В 18:45 всяка вечер се обличаше за вечеря, като обикновено вечеряше с корабния лекар — възрастния д-р О’Лафлин — мъж, обожаван от корабните стюардеси. След това се връщаше в кабината си А-36, която бе отрупана с планове, диаграми и фотоси. Тук той обобщаваше своите бележки и правеше препоръките си. Проблемите тази вечер бяха типични — повреда на горещата преса в кухнята на ресторанта, цветът на мозайката в отделените за частно ползване места на палубата за разходка бе много тъмен, закачалките в кабините бяха направени с много винтове. Имаше и план за промяна на залата за писане, която щеше да се преустрои в две кабини. Първоначално залата за писане бе проектирана частично и като място, където дамите могат да се оттеглят след вечеря. Но в двадесети век дамите вече просто не се оттегляха. Очевидно бе, че по-малка зала може също да свърши работа.