— Капан на времето. Странно название. — Думата предизвика някаква асоциация у Рандайк. Той в същност не разбираше нищо, но започна да съчувствува на стареца. — Напомня за затворничество.
— Според вас капанът на времето ли е причина да достигнете до тази библейска възраст? — запита Люис.
— Вече казах — продължи Маклоъм, — в действителност съм на сто тридесет и девет години. Всеки ден живея по шест часа — четвъртинката от денонощието. През това време пълзя като муха под стъклен похлупак по стената на моя житейски конус на събитията. Обаче преди да достигна края му, когато ще мога да изляза от изкуствено поддържаната комбинация време-пространство, бивам захвърлен обратно на дъното на капана и всичко започва отначало, само че — и в това се състои ужасният парадокс — двадесет и четири часа по-късно. Живея само между дванадесет и шест часа през нощта.
— Но вие все пак съществувате — каза недоверчиво Рандайк — и пиете уиски! Как тогава можете да твърдите, че сте дух?
— Никога не съм твърдял такова нещо.
— Значи мога да ви пипна? — Той протегна ръката си към него.
Старецът се дръпна назад.
— За бога, не ме докосвайте! Да не би да искате да ви изсъхне ръката? Моето поле на времето влияе така, че всичко, до което се докосна, за миг остарява. — Той вдигна едната си ръка. — Погледнете тук! — На страничната облегалка на люлеещия се стол се бе очертал като бяла сянка силуетът на ръката му. Маклоъм отпусна отново ръка. — Там, където се докосна до плата, той изкуствено остарява, избелява.
Приятелите огледаха със съчувствие излинялото му облекло.
— Всичко това звучи абсурдно — рече Рандайк. — Трагична приказка. На човек почти му се иска да може да ви повярва.
— Погледнете!
Маклоъм прокара дясната ръка през шията си, сякаш тя не съществуваше, хвана с лявата главата си и я задържа с две ръце пред тялото си.
— Този абсурд — проговори главата на Маклоъм — е възможен благодарение на капана на времето.
Беше направо призрачна гледка. Изглеждаше, че главата не е свързана с нищо за тялото. Въпреки че знаеха, че старецът разиграва номер, това не намаляваше ужаса, който изпитваха.
— Доктор Маклоъм — каза строго София, — нали ми обещахте да не ни плашите повече.
— Да, простете ми — промърмори главата.
Маклоъм вдигна ръце и постави главата отново на раменете си, при което не можа да се въздържи и подигравателно изхихика.
Въздъхнаха облекчено. Дори и Волмар бе пребледнял. Никой от приятелите не си спомняше да го е виждал някога така потресен.
Веселостта на Маклоъм прогони вцепенението. Волмар се огледа смутено наоколо си и каза:
— Разказвайте нататък, уважаеми докторе. Не ни остава много време. — Той хвърли бегъл поглед към часовника. — Вече минава пет.
Маклоъм се покашля и продължи:
— Брук и аз подготвихме добре атракцията. Моят партньор поръча да изготвят фалшифицирана хроника на замъка, според която духът трябваше да е резултат от извършеното преди хиляда години престъпление.
Акцията започна успешно. Само след няколко седмици хотелът се напълни с гости. Все още имаше достатъчно хора, които можеха да си позволят да платят, за да изпитат истински суеверен страх.
С моя дял от печалбата можех да задоволявам скромните си потребности. Повече и не исках. Но Брук…
Играехме на смени ролята на призрак. Една нощ аз, една нощ той. Понякога се включваха дори и жените ни. В тези случаи винаги бе много весело. Нашият призрачен репертоар ни позволяваше да вършим какви ли не глупости. Неведнъж някой нервен гост стреля по нас, ножове пронизваха извънвременната ни плът, мечове ни съсичаха на късове.
Но каналът на времето ни предпазваше, нищо материално не можеше да пробие нашето силово поле, докато не излезехме от него, за да съществуваме реално. Това, което виждаха ужасените гости, бе само нашето появяване една хилядна от секундата преди или след като пристигахме в реалността. — Очевидно неразбиращите физиономии на слушателите му го забавляваха. Той се засмя.
— В Глеймис Касъл се случваха необикновени неща. Хора минаваха през стените, празни доспехи се разхождаха по коридорите през нощта и дори и най-щателни проверки не даваха никакъв резултат — нямаше двигател, нямаше устройство за дистанционно управление, нищо. Времето и без това си беше подходящо за суеверия.