— Това е измама — забеляза Люис.
— Моля ви да сметнете фаталното ми финансово положение за извинение. — С усмивка старецът помоли за прошка. — Освен това не бяха засегнати бедни хора.
— Нямаше ли някакъв честен начин за изкарване на прехраната? — Възмущението на Рандайк се отнасяше повече до безизходността на ситуацията, отколкото до фактическото положение на нещата.
— Как си представяте това? — В думите на Маклоъм се четеше горчивина. — Как можех да остана честен в едно общество, което живееше от измама? Оставаше ми само едно: честно да умра от глад! — Очите му гледаха втренчено; зъбите му се показаха като на животно, което се отбранява. — На вас такива конфликти са ви спестени. Вие вече не сте в състояние да ги разберете. Може би за съжаление — добави той тихо.
Маклоъм се съсредоточи, за да намери отново загубената нишка на разказа си:
— Бързо се разнесе славата на Глеймис Касъл, че в него живее истински призрак. Можехме да бъдем доволни от успеха. Обаче една нощ, когато аз бях на ред да витая, Брук ме вкара в капана. За него беше проста работа. Самият аз веднъж му обърнах внимание върху тази възможност. Той повиши основния потенциал над границата на стабилност и каналът се трансформира в капан. Бях затиснат от стъклената планина на времето. Вътре в конуса на събитията, който, пространствено погледнато, се простира върху близката склонност на замъка, мога да се движа свободно. От гледна точка на времето обаче аз съм навсякъде и никъде. Така станах жертва на собствения си гений.
— Вие сте жертва на един умопобъркан — рече Гонсалес. — Не мога да си представя, че нормален човек може да стори това.
Люис махна с ръка:
— Господи, ама че си наивен! Сякаш хората са ангели. — Устните му издаваха умора. — От петнадесет години работя в института и това ми беше предостатъчно, за да го разбера.
Рандайк се бе вторачил замислено в пода, после вдигна глава:
— Не бива да се държим така, сякаш не знаем за какво става дума. По всяка вероятност неговият случай е типичен за времето си… — Искаше да добави още нещо, обаче забеляза израза върху лицето на Люис и промени решението си. Замълча и отново потъна в размисъл.
— Вие изглеждате съкрушен, докторе — каза Волмар. — Съчувствувам ви. Простете за въпроса, но защо смятате, че се касае за съвършен капан? Никога ли не сте се опитвали да промените настройката на машината?
Светлите очи на Маклоъм гледаха хладно и спокойно, но на дъното им се таеше горчилка, сякаш след години слепота той за пръв път съзира собствената си грозота.
— Не мога да се преборя със съвършенството на моето откритие. Случи ли се да се трансформира канал, около съответния човек се образува защитно поле, защото в капана на времето той ще старее мигновено и ще се превърне в прах. Именно това защитно поле ми пречи да достигна до центъра на моя конус на събитията. А точно там се намира машината.
Замълчаха. Рандайк погледна София и веднага отмести погледа си встрани. Изразът на очите й беше неопределен и той се запита защо. Сигурно беше във връзка със стареца. Отново я погледна и разбра, че е страх. Кимна й. Напрежението изчезна от лицето й. Рандайк изпита силно желание да я докосне.
— Какво стана с Брук? — поинтересува се Люис.
— Заедно със семейството си изчезна във времето, потъна някъде в някоя отдавна отминала епоха. Имаше късмет, иначе бих го убил. — Маклоъм захлупи лице в ръцете си. Споменът за първите часове, пълни с отчаяние и възмущение, го завладя отново. Неговите ръце изглеждаха твърде слаби, за да подкрепят главата му. Рядката коса бе паднала напред и покриваше кокалестите му пръсти.
Никой не се решаваше да наруши тишината. Погледите им се избягваха. Сконфузено се опитваха да скрият, че мъката и съчувствието им към трагедията на този човек са неизмерими. Почувствуваха се като същества от друг свят.
Накрая Маклоъм се изправи. Разпери хилавите си ръце и се вгледа в безпомощните си длани като в нещо изключително ценно. На безименния пръст на дясната му ръка проблясваше меко тънка златна халка. Гонсалес му доля чашата. Той я изпи на един дъх. Когато продължи, гласът му отново бе ясен и уверен:
— Тогава ходех понякога при жена си — нощем, когато спеше. Не трябваше да знае, че съм още жив. От това щеше само да й е по-тежко. Исках да й го спестя. Наблюдавах я как остарява — четири пъти по-бързо от мене, как надеждата й чезне. Децата пораснаха. Накрая всеки пое по своя път. Никога повече не чух нищо за моето семейство. Смятаха ме за безвъзвратно изгубен във времето.
— Къде е машината на времето? — Простотата на въпроса на Трьолс изведнъж накара останалите да се откажат от насъбралите се въпроси и мнения.