Старецът посочи към вратата, през която бе влязъл в стаята.
— Откъде черпи енергията си?
— От ядрения блок.
— По свръхпроводници?
Маклоъм кимна.
— Престани — прекъсна го Волмар. — За какво ти е това?
— Измъчваш го. Не забелязваш ли? — Рандайк смяташе въпросите на Трьолс за неподходящи, непринудеността му — за неуместна, въпреки че предполагаше, че зад тях се крие някаква потребност.
Трьолс не му обърна внимание.
— Как може да се прекрати притокът на енергия?
Старецът изведнъж се оживи.
— Вие ме разбрахте. Нуждая се от някого, който да изключи машината на времето. — Погледът му се плъзна към София. За момент бе изпълнен с нежност. — Когато разказах историята си на вашата приятелка, и тя дойде до същата идея. Щеше да го стори веднага, но това би имало необратими последствия. Който го направи, трябва да има смелостта да понесе една необикновена отговорност.
Маклоъм се загледа в София. Тя не отбягна погледа му. Зад спокойствието на гласа й трепкаше някаква приглушена нотка, която издаваше вълнението й:
— Ще го сторя, не ме е страх. Само че тогава бях съвсем сама…
Погледът й се спря на Рандайк.
Той се вцепени, а и следващите думи на стареца потвърдиха предположението му.
— Аз съм жив труп. Искам да сложа край на това абсурдно положение. Вече съм взел окончателно решение. — В думите му отново прозвуча онази ирония, която бе неразбираема за тях.
— Не бива да се шегувате с това — каза София с упрек.
— Той е циник — каза Люис. — Само е за хармоничния институт.
Старецът погледна София с обич.
— Не се сърдете на един стар човек за слабостите му, мое дете.
— Ами да! — възкликна Гонсалес. — Ние ще изключим машината на времето. Така ще можете да напуснете вашия капан. Ще се върнете в миналото и ще се грижите сам за себе си. Ще имате възможността да обезвредите Брук. — Очите му заблестяха. — Това е вашето спасение.
Маклоъм го спря. Някаква особена веселост съпроводи жеста му.
— Човек не може да измами времето, приятелю.
— Но…
— Капанът на времето е перманентно лабилна система, която може да бъде поддържана само чрез подаване на голямо количество енергия. Сигурно сте виждали в планината онези огромни конусовидни каменни блокове с върха надолу, които се държат едва-едва за скалата. Най-малкото сътресение би ги прекатурило. В моя случай връзката е тънка като косъм. Разпадне ли се капанът на времето, прекъсва се и моето защитно поле. За невероятно кратко време ще премина в нова елипса на събитията. Дори ако капанът на времето би съществувал само една секунда, за да бъда захвърлен толкова назад в миналото, че ще достигна до съвременността в… извънредно печален вид. — Чрез усмивката си прикри някакъв друг израз. — И то в същия миг, в който ви напусна. Самият аз бих стиснал ръката си, ако скелетът ми се окаже в състояние да стори това. — Изглежда, тази представа го развесели.
Приглушеният му смях престана едва когато Люис забеляза с безизразен глас:
— Ако съм ви разбрал правилно, заплануваната от вас машинация, за чието провеждане се нуждаете от втори, жив човек, би довела до вашата мигновена смърт.
— Точно така, драги.
— Това би било убийство.
— Наречете го „избавление“.
— Не мога да се съглася с това. Разберете, мисля ви доброто.
— Именно за това ви моля.
— Безотговорно е от ваша страна да стоварвате някому такова морално бреме.
— Да не би отново да е нужен закон за закрила на свободата на личността? — попита иронично Маклоъм.
— Няма да го бъде. — Люис положи усилие да смекчи суровостта на думите си чрез състрадателен жест.
В очите на стареца се появи страх. Гласът му стана дрезгав.
— Спестете ми нови години на мъчения. Умолявам ви! От столетия търся човек, който да прояви достатъчно смелост и фантазия, за да проумее съдбата ми. А сега искате всичко да си остане така, както е било. Не ми причинявайте това!
— Не само законът ме кара да действувам по този начин — каза Люис. — Ние сме отговорни един за друг. Вашият проблем трябва да бъде разрешен от най-висша инстанция.
Старецът се изправи рязко.
— Какво искате? Това са принципни положения. — В думите му прозвучаха нотки на разочарование. — Аз съм от друга епоха. Никой закон на вашето общество не предвижда моя случай. Няма нужда да се позовавате на нищо, никой параграф няма да има нещо за или против това.
— Има неписани закони.
— Вечни — подхвърли подигравателно Маклоъм. — Не. — Той поклати енергично глава. — Вие мислите само за себе си. Трябват ви само две качества: съчувствие и свобода на действието. За мене всяко възражение е израз на малодушие. От четиристотин години съм изключен от всякакви човешки взаимоотношения. Можех само да се надявам, че човечеството ще отиде толкова напред, че да създаде онзи, който ще бъде свободен и така смел да приключи моята съдба според волята ми.