— Проклета работа — каза Гонсалес. — Кому хрумна идеята да дойдем в този край? Никой нормален човек не кара отпуската си в Шотландия.
— Действително — забеляза някакъв нежен глас зад гърба им. — Хотелът е прокълнат. Построен е върху напоена с кръв земя.
Когато шестимата приятели се обърнаха стреснати, видяха белобрадия старец на другия край на коридора.
— Вие? — подвикна Люис. — Ще се погрижим да ви се потърси сметка! Веднага приведете в ред климатичната инсталация!
Старецът само се изкиска, но не помръдна от мястото си.
— Как може да сте толкова подъл? — извика София. — Това е първият ден от отпуската ни.
Старецът избухна в звънък смях.
Кипнал от гняв, Волмар запрати ключа си по него. Но преди още той да достигне целта си, старецът вече бе изчезнал, сякаш се бе изпарил.
Изумлението им трая само миг, защото студът ги принуди припряно да забързат към асансьора. Облекчено си поеха дъх; поне гравитационният подемник работеше. Изчакаха го да пристигне на техния етаж.
— Не е необходимо да отиваме всички — каза Волмар. — Кой знае какво ще стане тук горе, ако изчезнем всички. Рандайк и София ще отидат до управата на хотела и ще поискат незабавна помощ.
„Защо ли се подхилва така?“ — помисли си Рандайк. Когато обаче разгледа по-внимателно лицето на Волмар, видя, че устните му не помръдват. Този израз трябва да е идвал от очите му. София тръгна напред. Рандайк метна към Волмар един подозрителен поглед и я последва.
Платформата бавно потъна в шахтата. Сепнаха се едва когато не спря на етажа на администрацията, както бяха подали командата, а продължи да се плъзга неудържимо надолу. Аварийната спирачка не задействува. София се притисна към Рандайк. Той инстинктивно я обгърна с ръка.
Платформата спря чак в сутерена. Изглежда, в командната зала цареше хаос.
Пипнешком те тръгнаха през помещенията на подземието. Белите бетонни коридори бяха слабо осветени. Противопожарните прегради автоматично се отвориха и затвориха, за да ги пропуснат. Накрая попаднаха в някакво по-голямо помещение, в което се намираха главните агрегати на климатичната инсталация. Външно по тях не можеше да се забележи нищо нередно. Рандайк прокара ръка по сферичната повърхност на един от командните кибернети. Малко прах — иначе всичко изглеждаше наред.
Някакво тракане ги накара да се обърнат. От една от ядрените батерии изскочи набит мъж. Отдели се от блестящата метална повърхност на стената и се огледа свирепо наоколо си. Горната част на тялото му бе покрита с ризница. Върху главата си бе нахлупил шлем без никаква украса, чието забрало му придаваше вид на граблива птица. В ръка държеше широк меч.
Като забеляза Рандайк и София, изкрещя на някакъв неразбираем език няколко думи, които прозвучаха като заплаха, и в миг от реактора излязоха още трима маскирани.
Рандайк не изгуби самообладание. Издърпа София зад колоната на кибернета. Идвайки все по-близо, стъпките на трите страшилища отекваха тежко по пода. Шайката нахълта в колоната на кибернета, сякаш пред себе си нямаше никакво препятствие, и изчезна.
Рандайк притискаше София към себе си. По челото му бе избила студена пот. Той я хвана за ръката и двамата забързаха към отсрещния край на сводестото помещение, където се надяваха да намерят изход. Зад гърба им проехтя ехиден смях.
Между два помпени агрегата стоеше белобрадият старец. Беше облечен в средновековни ловни дрехи, държеше опънат лък и се целеше в тях.
Стрелата прободе гърдите на Рандайк под дясната ключица. Той почувствува твърдото острие в тялото си. Когато обаче опипа ужасен мястото, не откри никаква рана. Стрелецът бе изчезнал.
— Това пък какво е — прошепна София, — сънуваме ли?
Рандайк дишаше тежко.
— Може би някаква неизправност в енергийното съоръжение, може би някакво блуждаещо поле, което предизвиква халюцинации.
През една автоматична врата попаднаха в бетонна галерия. По протежението на тавана й бяха разположени въздуховоди. Тук воят на вентилаторите се чуваше по-силно, отколкото иначе — ужасно изнервящ шум. Противопожарната врата се плъзна тихо зад Рандайк и София.
Когато достигнаха края на коридора, намериха изхода заключен. Изтощена, София се облегна на стената.
— Ами сега?
Рандайк изтича назад. Заблъска безуспешно вратата. За да обмислят на спокойствие шансовете си, приседнаха на една нагрята топлопроводна тръба.
София сложи глава на рамото му. Засмя се тихо и заговори:
— Винаги съм си представяла такава ситуация другояче. Имам пред вид — додаде тя, — че седя тук с глава на рамото ти… — Тя млъкна, едва изрекла докрай последната дума.